Джинджър Вайс и Рита Ханаби стояха в първия кръг около гроба. От понеделник Джинджър нямаше апетит и спеше съвсем малко. Беше бледа, нервна и много уморена.
Рита и Джордж не искаха Джинджър да ходи на погребението. Безпокояха се, че такова мъчително емоционално преживяване ще предизвика пристъп на пориомания. Но полицаите я окуражиха, надявайки се, че на погребението тя може да види убиеца на Пабло. Джинджър скри истината от ченгетата и ги подведе да мислят, че убиецът е обикновен крадец. Но тя знаеше, че онзи мъж не е крадец и няма да рискува да го арестуват, като отиде на гробището.
Джинджър плака по време на прощалните слова и когато стигна до гроба, мъката й беше досущ менгеме, което притиска сърцето й. Но тя не загуби самообладание, защото бе твърдо решила да не превръща в цирк този тържествен случай и с достойнство да отдаде последната си почит.
Освен това Джинджър бе отишла на гробището и с друга цел, която не можеше да бъде осъществена, ако получеше пристъп на пориомания или претърпеше емоционален срив. Беше сигурна, че Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати и бивш директор на ЦРУ, ще присъства на погребението на стария си приятел. Джинджър изгаряше от желание да говори с него. Пабло се бе обърнал за съвет именно към Александър. И Кристофсън им каза за „блокажа Азраел“. Тя искаше да му зададе един важен въпрос, макар че се боеше от отговора.
Джинджър го видя в параклиса. Познаваше го от времето, когато Кристофсън беше известна публична личност и го показваха по телевизията, а снимките му бяха във вестниците и списанията. Александър имаше поразителна фигура — висок, слаб и строен. Нямаше начин да не го забележиш. Двамата стояха един срещу друг. Ковчегът беше между тях. Кристофсън я погледна няколко пъти, но явно не разбра коя е.
Свещеникът каза последна кратка молитва. После някои от опечалените си размениха поздрави и се разделиха на малки групи, за да разговарят. Други, сред които Кристофсън, тръгнаха към паркинга.
— Трябва да говоря с онзи човек — обърна се Джинджър към Рита. — Ей сега ще се върна.
Сепната, Рита извика след нея, но Джинджър не спря, нито обясни нещо повече. Тя настигна Кристофсън под огромен дъб със заскрежени клони и извика името му. Той се обърна. Проницателните му сиви очи се разшириха, когато Джинджър се представи.
— Не мога да ви помогна — заяви Кристофсън и продължи да върви.
— Моля ви — рече Джинджър и го хвана за ръката. — Ако ме обвинявате за онова, което се случи с Пабло…
— Защо ви интересува какво мисля, докторе?
— Почакайте. Моля ви, за Бога.
Кристофсън огледа бавно разпръскващата се тълпа. Явно се опасяваше, че някои опасни хора може да го видят с нея. И да предположат, че й помага, както бе направил Пабло. Главата му леко потрепери и Джинджър помисли, че това е признак на нервност. После обаче осъзна, че лекото треперене се дължи на болестта Паркинсон.
— Доктор Вайс, ако търсите някаква форма на опрощение, ще ви я кажа. Пабло съзнаваше какъв е рискът и го пое. Той сам решаваше съдбата си.
— Съзнавал е риска? Точно това исках да знам.
Кристофсън се изненада.
— Предупредих го.
— За какво?
— Не знам. Но като се имат предвид огромните усилия, които той положи, за да възстанови паметта ви, трябва да сте видели нещо изключително важно. Предупредих Пабло, че онези, които са промили мозъка ви, не са аматьори. И ако разберат, че двамата се опитвате да проникнете през „блокажа Азраел“, те може да убият и вас. — Той се втренчи в нея, после въздъхна. — Пабло ви е казал за този разговор с мен, нали?
— Разказа ми всичко, освен за предупреждението ви. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Не спомена нито дума за това.
Кристофсън извади ръката си от джоба и окуражително стисна рамото й.
— Докторе, сега, когато ми го казахте, не мога да ви обвиня за нищо.
— Но аз се обвинявам.
— Не, не трябва да се обвинявате. — Той отново се огледа, за да види дали не ги наблюдават, после разкопча палтото си, бръкна във вътрешния джоб, извади носна кърпа и я даде на Джинджър. — Моля ви, престанете да се самонаказвате. Нашият приятел имаше пълноценен и щастлив живот, докторе. Смъртта му беше насилствена, но е станало относително бързо и не се е мъчил дълго. И това е благословия.
Джинджър избърса очи със синята копринена кърпа и рече:
— Той беше много мил човек.
— Да — съгласи се Кристофсън. — И започвам да разбирам защо е поел риска да ви помогне. Пабло каза, че сте много симпатична. Сега виждам, че както обикновено, преценката му е вярна.