— После ще ти кажа — отговори Джинджър, наведе се, взе една роза от купчината цветя на земята и я хвърли върху ковчега на Пабло. — Нека сънят му бъде кратък път от този свят до нещо по-добро.
Елко Каунти, Невада
В четвъртък доктор Фонтлейн остана доволен, че Ърни Блок се е излекувал от никтофобията.
— Ти си най-бързо излекувалият се пациент, когото познавам. Вие, морските пехотинци, сте по-корави от обикновените простосмъртни.
В събота, единайсети януари, след като прекараха само четири седмици в Милуоки, Ърни и Фей се прибраха вкъщи. Те пътуваха със самолет до Рино, после с друг полет до Елко и пристигнаха в единайсет и трийсет сутринта.
На летището ги посрещна Санди Сарвър. Отначало Ърни не я позна. Лицето й вече не беше бледо, а раменете не бяха прегърбени. За пръв път, откакто той я познаваше, Санди си бе сложила лек грим — сенки на очите и червило. Ноктите й вече не бяха изгризани, а косите й блестяха. Беше напълняла четири-пет килограма и изглеждаше много по-млада.
Тя се изчерви, когато Ърни и Фей й направиха комплимент за външността й и се престори, че промените са незначителни, но явно остана доволна от похвалите, одобрението и радостта им.
Санди се бе променила и в други отношения. Обикновено беше мълчалива и стеснителна, но сега, докато вървяха към червения й пикап, тя зададе множество въпроси за Луси, Франк и внуците. Не попита Ърни за фобията му, защото не знаеше за това. Ърни и Фей пазеха в тайна състоянието му и бяха обяснили продължителността на посещението си в Уисконсин, като казаха, че искат да прекарат повече време с внуците си. Докато караше към мотела, Санди непрекъснато говореше, разказвайки им за Коледа и за работата в грила.
Шофирането й също изненада Ърни. Той знаеше, че тя изпитва отвращение към превозните средства. Но сега караше бързо и умело, както никога дотогава.
И Фей забеляза промяната в нея, защото многозначително поглеждаше Ърни, когато Санди извършваше плавни и дръзки маневри.
И после се случи нещо странно.
На около километър и половина от мотела интересът на Ърни към метаморфозата в Санди внезапно отстъпи място на загадъчното чувство, което за пръв път бе изпитал на десети декември, когато се връщаше от Елко с новите лампи — усещането, че определена ивица земя на юг от магистралата, го зове. Чувството, че там му се е случило нещо необикновено. Както и преди, усещането беше абсурдно и завладяващо и се характеризираше с необяснимото влечение към харизматично място в сън.
Това беше обезпокоително, защото Ърни предполагаше, че особеният магнетизъм на онова място се дължи на психическото разстройство, предизвикало страха му от мрака. Никтофобията му беше излекувана и той очакваше, че всички симптоми на това временно психично неразположение ще изчезнат заедно със страха му от нощта. Ето защо, влечението му към онази ивица земя беше лош знак. Ърни не искаше да мисли какво би могло да означава това за трайността на лечението му.
Фей разказваше за Коледа с внуците си, а Санди се смееше, но за Ърни смехът и разговорът избледняха. Докато се приближаваха към мястото, което го привличаше, той присви очи и, обзет от чувство за предстоящо прозрение, се вторачи в земята навън. Струваше му се, че ще се случи нещо от епохално значение и това го изпълни със страхопочитание.
После, докато минаваха покрай примамливото място, Ърни осъзна, че се движат по-бавно. Санди бе намалила скоростта наполовина. В същия миг пикапът отново се стрелна напред. Ърни погледна Санди, но не разбра дали и тя е била временно омагьосана от същото място. Но му се стори, че изражението й е странно и озадачено. Той се вторачи в нея, питайки се дали Санди споделя загадъчния му и необясним интерес към онази обикновена на вид ивица земя.
— Хубаво е да си вкъщи — каза Фей, когато Санди включи десния мигач и насочи пикапа към отклонението от магистралата.
Ърни наблюдаваше Санди и търсеше някакъв знак, че бе намалила скоростта като реакция към същия странен зов, който той почувства, но не видя и следа от страхопочитанието, зародило се в него. Тя се усмихваше. Сигурно бе сгрешил и Санди бе карала по-бавно поради някаква друга причина.
Кръвта му се бе смразила и докато пътуваха надолу по склона към мотела, дланите му се изпотиха.
Ърни погледна часовника си. Но не защото искаше да знае колко е часът, а колко остава до залез слънце. Около пет часа.
Ами ако не се страхуваше от мрака изобщо, а от определен мрак? Вероятно бе преодолял бързо фобията си в Милуоки, защото там изпитваше съвсем лека боязън от нощта. Може би се страхуваше само от мрака в равнините на Невада. Възможно ли бе фобията му да е локализирана и фокусирана в едно място?