Разбира се, че не. Но въпреки това той погледна часовника си.
Санди спря пред мотела и когато слязоха от пикапа, прегърна и двамата.
— Радвам се, че се върнахте. Липсвахте ми. А сега трябва да отида да помогна на Нед да приготви обяда — каза тя и тръгна към грила.
— Какво мислиш, че е станало с нея? — попита Фей.
— Нямам представа — отговори Ърни.
— Отначало помислих, че е забременяла. Но сега не смятам така. Ако беше бременна и се радваше, Санди щеше да ни каже. Щеше да изгаря от нетърпение да сподели новината. Мисля, че е нещо… друго.
Ърни извади от пикапа два от четирите куфара и докато ги слагаше на земята, крадешком погледна часовника си. Мракът се бе приближил с пет минути.
— Е, каквато и да е причината, радвам се за Санди — въздъхна Фей.
— И аз.
— Само това ли ще кажеш? Знам, че се безпокоиш за нея както за дъщеря ни Луси. Наблюдавах те, когато видя Санди на летището. Сърцето ти щеше да се разтопи.
Той се засмя, макар че стомахът му се бе свил от напрежение. Фей винаги го караше да се смее, точно когато Ърни се нуждаеше от това. Когато влезеха вкъщи, той щеше да я прегърне, да я целуне и да я занесе в спалнята на горния етаж. Нищо друго нямаше да прогони страха му. Времето, прекарано с Фей, беше най-доброто лекарство.
Тя остави двата по-леки куфара пред вратата на рецепцията и извади ключовете от чантата си.
Когато бе станало ясно, че по всяка вероятност Ърни ще се оправи бързо и няма да се наложи да стоят няколко месеца в Милуоки, Фей реши да не се връща в Елко, за да търси управител на мотела. Затова го затвориха и сега трябваше да включат отоплението и да почистят.
„Имаме много работа, но… ще има достатъчно време за един хоризонтален танц“ — помисли Ърни и се ухили.
Фей беше с гръб към него и за щастие не видя как Ърни трепна и изненадано подскочи, когато внезапно облак засенчи слънцето. Интензивността на светлината намаля с повече от двайсет процента. Но това беше достатъчно, за да стресне и изнерви Ърни.
Той отново погледна часовника си и отправи взор на изток, откъдето щеше да настъпи нощта.
„Нищо ми няма — помисли си Ърни. — Излекуван съм.“
По пътя от Рино за Елко Каунти
След паранормалното явление във вторник в къщата на Зебедая Ломак, когато бе заобиколен от безброй хартиени, въртящи се луни, Доминик Корвези прекара няколко дни в Рино. По време на предишното си пътуване от Портланд до Маунтинвю той бе останал там, за да направи проучване за няколко разказа за хазарта. Пресъздавайки пътуването, Доминик стоя в Рино в сряда, четвъртък и петък.
Обикаляше казината и наблюдаваше посетителите. Имаше млади двойки, пенсионери, красиви млади жени, жени на средна възраст с ластични панталони и широки пуловери, каубои с обрулени от вятъра лица, богаташи с подпухнали лица, секретарки, шофьори на камиони, директори, лекари, бивши затворници, ченгета, които не бяха на смяна, крадци, мечтатели и хора, желаещи да избягат от действителността от всички социални прослойки, обединени от надеждата и от вълнението на организираните игри на шанса — най-приобщаващата индустрия на света.
Както и по време на предишното си посещение, Доминик игра само за да се вмести в пейзажа и с основната цел да наблюдава. След бурята на хартиените луни той имаше причина да смята, че Рино е мястото, където животът му се е променил необратимо и където ще намери ключа за пленените си спомени. Хората около него се смееха, бъбреха, оплакваха се от лошия си късмет и викаха, насърчавайки търкалящите се зарове, но Доминик запази спокойствие, за да може да съзре някаква следа към забравените събития в миналото.
Но не откри нищо.
Всяка нощ се обаждаше на Паркър Фейн с надеждата, че неизвестният кореспондент е изпратил още съобщения.
Но послания нямаше.
Всяка нощ, преди да дойде сънят, Доминик се опитваше да проумее невероятния танц на хартиените луни и да намери обяснение за червените кръгове на дланите си, които бяха избледнели, докато коленичеше сред купчините снимки на небесното светило в хола на Ломак. Но прозрението не го осеняваше.
С всеки изминал ден желанието му да глътне валиум и флуразепам намаляваше, но кошмарите се влошаваха и всяка нощ ожесточено се мъчеше да се освободи от въжето, с което се завързваше за леглото.
До събота Доминик още вярваше, че отговорът за нощния му страх и сомнамбулизма се крие в Рино. Но накрая реши, че не бива да променя плановете си и трябва да продължи към Маунтинвю. Ако не го осенеше прозрението, Доминик щеше да се върне в Рино.