В събота, единайсети януари, той пое на североизток по дивата пустош на Невада.
Огромните ненаселени пространства не се бяха променили вероятно от хиляди години. Доминик караше през безплодните равнини, обрасли с храсти хълмове и недружелюбния, но красив праисторически свят от високи треви, пясък, алкални низини, пресъхнали езера, втвърдена лава и далечни планини. Скалистите възвишения тук-там бяха обагрени в охра, кехлибарено, жълто-кафяво и сиво. На север имаше повече потоци, плодородни долини, буйни треви и дървета, макар и не в изобилие. Достатъчното количество вода означаваше населени общности и земеделие, но дори в гостоприемните долини селищата бяха малки и нецивилизовани.
Както винаги, Доминик се почувства незначителен в обширния Див Запад. Но този път пейзажът предизвика нови чувства в него — усещане за загадъчност и обезпокоително чувство за неограничени и странни вероятности. Пътувайки сам в тази необятна пустош, му беше лесно да повярва, че там му се е случило нещо страшно.
В три без петнайсет следобед спря да налее бензин и да изяде един сандвич в Уинемака — град само с пет хиляди жители, но в същото време най-големият в окръг от двайсет и пет хиляди квадратни километра. Сетне отново пое на изток по междущатска магистрала 80. Теренът постепенно започна да става стръмен. На хоризонта се появиха още планини, туфи трева и хубави, тучни ливади, макар че пустинята съвсем не отстъпваше.
По залез слънце Доминик излезе от магистралата, спря пред мотел „Спокойствие“, слезе от колата и се изненада от студения вятър. След като бе пътувал толкова дълго през пустинята, той беше психически подготвен за жега, макар да знаеше, че във високите равнини е зима. Извади от колата подплатено с вълна велурено яке и го облече. Сетне тръгна към мотела и… изведнъж спря, осенен от прозрение.
Това беше мястото.
Доминик нямаше представа защо е толкова сигурен, но беше убеден, че е така.
Там се бе случило нещо странно.
Той бе спрял в мотел „Спокойствие“ в петък вечерта на шести юли по миналото лято. Уединеността и величествената панорама му се видяха привлекателни и вдъхновяващи и Доминик реши да остане няколко дни, да се запознае с природата и да обмисли някои идеи за разкази, подхождащи на обстановката. Той потегли към Маунтинвю, Юта, във вторник, десети юли.
Доминик бавно огледа пейзажа на светлината на залязващото слънце, надявайки се да събуди някакви спомени. Докато гледаше, постепенно се убеди, че случилото се с него там е по-важно от всичко останало, което щеше да преживее до края на земния си път.
Грилът беше с огромни прозорци и сини неонови светлини и се намираше в западния край на комплекса, отделен от мотела и заобиколен от голям паркинг за камиони. По цялата дължина на едноетажния бял мотел имаше покрит коридор. Алуминиевата му стряха блестеше в здрача. Западното крило имаше десет стаи с лъскави зелени врати и беше отделено от източното с двуетажна секция, където се намираха рецепцията и жилището на собствениците. Доминик видя потъмнялото на изток небе, магистралата и огромната, ненаселена пустош на юг. На запад се простираха още равнини и планини. Небето там бе обагрено в тъмночервено от лъчите на залязващото слънце.
Страхът на Доминик се засилваше с всяка изминала минута. Отново погледна към грил „Спокойствие“ и като насън тръгна натам. Когато стигна до вратата, сърцето му биеше като обезумяло. Доминик изпита непреодолимо желание да избяга.
Той се съвзе, отвори вратата и влезе.
Заведението беше чисто, добре осветено, уютно и топло. Във въздуха се носеха приятни ухания — на пържени картофи, лук, хамбургери и шунка.
Като насън и със свито от страх сърце, Доминик се приближи до една свободна маса. В средата бяха сложени бутилка кетчуп, тубичка горчица, захарница, солница и пиперница. Доминик взе солницата.
Отначало не разбра защо направи това, но после си спомни, че седя на същата маса по миналото лято през първата си вечер в мотел „Спокойствие“. Доминик бе разсипал малко сол и инстинктивно я хвърли през рамо, в лицето на една млада жена, която вървеше по пътеката между масите.
Почувства, че инцидентът е важен, но нямаше представа защо. Дали заради жената? Но коя беше тя? Непозната. Как изглеждаше? Доминик се опита да си спомни лицето й, но не можа.
Сърцето му започна да бие като обезумяло. Имаше чувството, че е пред прага на невероятно разкритие.
Доминик се опита да си спомни други подробности, но не можа.
Остави солницата и още движейки се като насън и треперещ от неясно безпокойство, се приближи до прозорците. Ъгловото сепаре беше свободно, но Доминик беше сигурен, че в онази вечер младата жена, върху която хвърли солта, бе седнала там.