— Какво обичате?
Той осъзна, че до него стои сервитьорка с жълт пуловер и му говори, но остана парализиран от мъчителното прозрение за някакъв ужасен спомен, който още беше мъгляв, но се оформяше в съзнанието му. Жената, чието лице не можеше да си спомни, бе седяла в това сепаре. Тя беше много красива на оранжевата светлина на залеза.
— Господине? Нещо не е ли наред?
Младата жена си бе поръчала вечеря, слънцето бе залязло, нощта бе настъпила и… Не!
Споменът изплува от дълбините на подсъзнанието му и едва не нахлу в съзнанието, но в последния момент Доминик изпадна в паника и се отдръпна, сякаш видя ужасното лице на чудовищен, зъл левиатан, което се навежда към него. Изведнъж Доминик се отказа да си спомни. Той извика, обърна се и препъвайки се, побягна. Съзнаваше, че хората го гледат, но му беше все едно. Единственото му желание беше да излезе оттам. Доминик блъсна вратата, отвори я и хукна навън.
Той се страхуваше. Боеше се от миналото и от бъдещето. Но най-много се страхуваше, защото не знаеше защо се страхува.
Чикаго, Илинойс
Брендън Кронин запази новината за след вечеря, когато отец Висажик щеше да бъде в най-доброто си настроение за деня. Брендън, Стефан и отец Джерано се нахраниха до насита — двойна порция картофи, фасул, шунка, домашно приготвен хляб и накрая — бренди.
Брендън бе възвърнал апетита, но не и вярата си. След като вярата му в Бога рухна, той бе обзет от чувство за ужас, празнота и отчаяние, което обаче постепенно започна да отслабва. Брендън съзнаваше, че един ден може да води пълноценен живот, който да няма нищо общо с църквата. За него никое преходно удоволствие не беше по-примамливо от духовната радост на литургията и сега самата мисъл за светски живот беше революционно развитие.
Вероятно отчаянието му бе намаляло, защото от Коледа насам той бе изминал дългия път от атеизма до агностицизма. Събитията напоследък сякаш бяха заговорничили, за да го накарат да се замисли за съществуването на Висша Сила, макар и не задължително Господ, която управлява природата.
След вечерята отец Джерано се качи в стаята си, за да прекара един-два часа с най-новия роман на Джеймс Блейлок, фантастът, който и Брендън харесваше, но чиито колоритни разкази за странни същества и хора бяха твърде фантастични за твърдоглав реалист като отец Висажик.
— Той пише добре, но когато прочета някой от разказите му, оставам със странното чувство, че нищо не е такова, каквото изглежда. А това чувство не ми се нрави — каза Стефан.
— Може би наистина нищо не е такова, каквото изглежда — рече Брендън.
Стефан поклати глава и белите му коси придобиха стоманеносив оттенък от светлината.
— Не. Когато чета за удоволствие, предпочитам сюжетът да е свързан с реалността.
Брендън се засмя.
— Ако има задгробен живот и те намеря там, ще се опитам да ти уредя среща с Уолт Дисни. Бих искал да видя как ще го убедиш, че е трябвало да прекара времето си, като прави анимационни филми по романите на Достоевски, а не за приключенията на Мики Маус.
Отец Висажик също се засмя, наля бренди в чашите и двамата се настаниха в креслата.
Брендън реши, че моментът е подходящ да съобщи новината.
— Ако нямаш нищо против, смятам да замина за известно време, отче. Бих искал да тръгна в понеделник, ако е възможно. Трябва да отида в Невада.
— Невада? Но защо в Невада?
— Там ме повикаха снощи. В съня си видях ослепително ярка светлина и изведнъж разбрах къде се намирам. В Елко Каунти, Невада. И осъзнах, че трябва да се върна там, за да намеря обяснение за излекуването на Емелийн и възкръсването на Уинтън.
— Да се върнеш? Бил ли си там?
— Да. По миналото лято. Преди да дойда в „Сейнт Бернадет“.
След като напусна поста си при монсиньор Орбела в Рим, Брендън замина със самолет за Сан Франциско, за да изпълни една последна задача, възложена от наставника му във Ватикана, и стоя две седмици при епископ Джон Сантефиоре, стар приятел на Орбела. Епископът пишеше книга за историята на избирането на папите и Брендън му донесе материали от Рим. Работата му беше да отговори на всички въпроси, свързани с документите. Джон Сантефиоре беше очарователен и интелигентен човек и дните с него минаха неусетно.
След като свърши работата си, Брендън имаше на разположение две свободни седмици, преди да се представи на висшите сановници в Чикаго, където щеше да бъде назначен като помощник в някоя енория в епархията. Той прекара няколко дни в Кармел, на полуостров Монтерей. После реши да разгледа страната и потегли на дълго пътуване с кола в източна посока.