— Стар морски пехотинец като мен би трябвало да презира военните — каза Ърни. — Но те не са дяволи. Не можем прибързано да стигнем до извода, че сме жертви на конспирация на крайно десни сили. Страдащите от параноя писатели и филмопроизводители в Холивуд печелят милиони от тази налудничава идея, но в реалния свят злото е по-изкусно прикрито и тънко доловимо. Ако военните и правителството са отговорни за случилото се с нас, не е задължително мотивите им да са неморални. Те вероятно мислят, че са постъпили по единствения правилен начин в дадените обстоятелства.
— Но независимо дали е разумно или не, ние трябва да разберем какво е станало — заяви Фей. — Не го ли сторим, никтофобията на Ърни със сигурност ще се влоши. И твоят сомнамбулизъм, Доминик. И тогава какво ще правим?
И тримата знаеха отговора на този въпрос — дуло на пушка в устата, пътят към спокойствието, който бе избрал Зебедая Ломак.
Доминик погледна регистъра на мотела и видя едно име, което го развълнува. Доктор Джинджър Вайс. Адресът беше в Бостън.
— Джинджър — каза той. — Четвъртото име, написано на плакатите с луните.
Калвин Шаркъл, шофьорът на товарен камион от Чикаго и мъжът с очи на възкръснал мъртвец на една от моменталните снимки, се бяха регистрирали в мотела малко преди доктор Вайс. Първите гости за деня бяха господин и госпожа Алън Рукоф и дъщеря им от Лас Вегас. Доминик беше готов да се обзаложи, че те са младото семейство от снимката, направена пред вратата на стая номер девет. Името на Зебедая Ломак не фигурираше в регистъра. Той явно бе имал лошия късмет само да се отбие да вечеря в грила. Някое от останалите имена можеше да е на младия свещеник на другата моментална снимка, но ако беше така, той не бе вписал духовния си сан.
— Трябва да разговаряме с всички тези хора — развълнувано каза Доминик. — Утре ще започнем да им се обаждаме и ще разберем дали си спомнят онези дни през юли по миналото лято.
Чикаго, Илинойс
Брендън успя да получи разрешение от отец Висажик да отиде сам в Невада, без монсиньор Джани да върви по петите му, очаквайки чудеса.
В десет и десет вечерта Брендън лежеше по гръб в мрака и гледаше през прозореца, през който проникваше слаба светлина. Прозорецът гледаше към вътрешния двор, където в този час не светеха лампи, затова той знаеше, че вижда лунната светлина, отразена в тънкия скреж на стъклото. Докато търпеливо чакаше да заспи, младият свещеник постепенно започна да проявява интерес към лунните лъчи и отблясъците им по леда.
— Луната — прошепна Брендън, изненадан от гласа си. — Луната.
Той осъзна, че става нещо странно.
Отначало Брендън беше заинтригуван от хармоничното преплитане на скрежа и лунната светлина, но скоро интересът му прерасна във влечение. Не можеше да откъсне очи от сребристото стъкло, което сякаш предлагаше необяснимо обещание. Брендън бе привлечен като моряк от песен на сирена. Преди да разбере какво смята да направи, той протегна ръка към прозореца, макар че беше далеч и не можеше да го докосне. Черният силует на разперените му пръсти ясно се очерта на фона на бялото стъкло, което блестеше от външната страна. Безплодният опит на Брендън да докосне стъклото се превърна в копнеж. Той жадуваше да бъде вътре в светлината, но не в отблясъците на скрежа, а в онова златисто сияние от сънищата му.
— Луната — промълви той, отново изненадан, че говори на глас.
Сърдечният му ритъм изведнъж се ускори и Брендън започна да трепери.
Внезапно скрежът претърпя необяснима промяна. Докато Брендън гледаше, тънкият пласт се стопи от краищата към средата. След няколко секунди остана само един съвършено очертан кръг от лед, около двайсет и пет сантиметра в диаметър, който заблестя странно в средата на тъмния правоъгълник от стъкло.
Луната.
Брендън разбра, че това е знак, макар да не знаеше от кого, откъде идва и какво представлява.
В нощта на Коледа, когато беше в къщата на родителите си в Бриджпорт, той явно бе сънувал луната, защото бе събудил майка си и баща си със силните си, панически викове. Но Брендън не си спомняше нищо от съня. А дотогава, доколкото знаеше, сънищата му не бяха свързани с луната, а само с онова загадъчно място, изпълнено със златиста светлина, където го зовеше някакво невероятно разкритие.
Леко фосфоресциращият скреж стана по-ярък, сякаш в ледените кристали се извършваше странна химична реакция. Образът на луната се промени от млечнобял в сребрист и засия още по-ярко.