— Може би — съгласи се Доминик. — Още не знаем достатъчно, за да сме сигурни, че е било така.
— Но ако всички сме преживели едно и също, тогава защо само ти, Ърни и онзи господин Ломак страдате от последиците. Защо аз нямам кошмари и психични проблеми?
— Не знам — каза писателят. — Но това са някои от въпросите, на които трябва да намерим отговор, ако се надяваме да премахнем безпокойството от случилото се и да възвърнем нормалния си живот.
От Кънектикът до Ню Йорк Сити
След като откраднаха парите от бронираната кола, Джак и хората му караха петнайсет километра и паркираха двата откраднати микробуса на „Пътна сигнализация“ в гаража, нает с фалшиви карти за самоличност, където бяха оставили личните си автомобили. Гаражът се намираше в осеяна с боклуци уличка в занемарен квартал, застроен с индустриални предприятия и жилищни сгради. Районът се характеризираше с постройки с олющена боя, мръсотия, счупени улични лампи, празни витрини и зли на вид бездомни кучета.
Петимата изсипаха съдържанието на брезентовите чували върху мазния бетонен под на гаража, набързо преброиха парите и ги разделиха — приблизително по трийсет и пет хиляди на всеки.
Джак не изпитваше чувство за победа, нито радостно вълнение. Нищо.
След пет минути бандата се разпръсна, досущ пухчета от глухарче, понесени от вятъра. Като по часовник.
Джак пое към апартамента си в Манхатън. Валеше сняг, макар и не достатъчно, за да затрупа магистралата и да създаде проблеми на движението.
По време на пътуването Джак беше в странно настроение. С него настъпи промяна, каквато не бе очаквал. С всяка изминала минута сивотата в душата му най-после започна да се оцветява от емоции. Потиснатостта му отстъпи място на чувства, които го изненадаха. Той не би се учудил на нов прилив на тъга или на самота, защото Джени бе починала само преди седемнайсет дни. Но чувството, което го завладя, беше вина. Откраднатите пари в багажника на колата му започнаха да тежат на съвестта му.
По време на осемте години на методично планиране и брилянтно извършени обири той никога не бе изпитвал угризения. Смяташе се само за отмъстител. Досега.
Шофирайки към Манхатън в снежната зимна нощ, Джак започна да се възприема като обикновен крадец. Той опита да се отърси от чувството за вина, но не можа.
Макар да изглеждаше внезапно, това усещане всъщност се оформяше отдавна. Натам водеше нарастващата му неудовлетвореност от няколко месеца. Разочарованието бе настъпило осезателно след обира на бижутерския магазин през октомври и Джак мислеше, че промените започнаха оттогава. Но сега, принуден да прибегне до самоанализ, той осъзна, че отдавна е престанал да изпитва удоволствие от работата си. Припомняйки си миналото, Джак с изумление установи, че последният удар, който му бе доставил удоволствие, беше обирът в Марин Каунти, на север от Сан Франциско, по миналото лято.
Обикновено той действаше само на Изток, близо до Джени, но Бранч Полард се бе заселил за известно време в Калифорния и бе набелязал за жертва Аврил Макалистър — индустриалец, който притежаваше двеста милиона долара и живееше в имение на площ осем акра в Марин Каунти, защитено с каменни огради, сложна алармена система и кучета. Въз основа на информация, получена от пет-шест източника, Бранч реши, че Макалистър е колекционер на редки марки и монети — две стоки, които струваха скъпо на черния пазар на крадени вещи. Освен това индустриалецът обичаше хазарта и три пъти в годината ходеше в Лас Вегас, като обикновено оставяше по четвърт милион долара при всяко посещение, но понякога печелеше много. Макалистър винаги носеше печалбата в брой, за да не плаща за охрана, и част от парите бяха в къщата му. Бранч се нуждаеше от стратегията и опита в областта на електрониката на Джак, а Джак искаше да смени обстановката. Но за по-сигурно двамата решиха да извършат удара с помощта на трети човек — касоразбивач.
След внимателно планиране проникването в имението и в къщата мина гладко. Те носеха електронно подслушвателно устройство, което улавяше тихото тиктакане на ключалката на сейфа и го усилваше, а това превръщаше разкодирането на комбинацията в детска игра. Но за всеки случай взеха инструменти и пластичен експлозив. Проблемът беше там, че сейфът не беше обикновен, а представляваше истински трезор. Макалистър беше толкова сигурен в непревземаемостта на вратата на трезора, че не си беше направил труда да я скрие зад плъзгаща се преграда, фалшива стена или някоя картина. Масивната врата от неръждаема стомана беше вградена в едната стена на огромна игрална зала. Подслушвателното устройство, което Джак бе донесъл, не беше достатъчно чувствително, за да долови движението на механизма през петдесетте сантиметра неръждаема стомана. Пластичният експлозив би разбил всеки сейф, но трезорът беше противобомбен. А инструментите се оказаха безполезни.