В двете църкви Джак даде трийсет хиляди, но тази сума беше едва около една десета от онова, което бе донесъл от Кънектикът. Но даренията не приспаха чувството за вина. Всъщност срамът му се засилваше с всяка изминала минута. Парите в багажника приличаха на издайническото сърце под дъските на пода в разказа на Едгар Алън По и Джак изгаряше от нетърпение да се отърве от този пулсиращ вестител на вината му.
Оставаха още триста хиляди долара. За някои нюйоркчани Коледа щеше да дойде със закъснение.
Елко Каунти, Невада
По миналото лято Доминик бе нощувал в стая номер двайсет.
Любопитството на Ърни Блок беше по-силно от никтофобията му. Той реши да придружи Фей и Доминик до стая номер двайсет. Те се надяваха, че в познатата обстановка, спомените на писателя ще се събудят. Ърни вървеше между Фей и Доминик, които го държаха за ръцете. Но притеснен от мрака, той държа очите си затворени през цялото време.
Фей влезе първа, запали лампите и дръпна завесите. Ърни отвори очи, едва когато тя затвори вратата.
Доминик влезе в стаята и мигновено го обзе страх. Приближи се до леглото и се вторачи в него, опитвайки се да си спомни как бе лежал там, упоен и безпомощен.
— Покривката на леглото не е като тази на снимката — каза Фей. — Но леглото и мебелите са същите.
Доминик си спомни всеки детайл. Имаше чувството, че в стаята витаят духове, които обаче остават в периферното му зрение. Но духовете всъщност бяха неприятните спомени и обитаваха не стаята, а тъмните ъгли на паметта му.
— Спомняш ли си нещо? — попита Ърни.
— Искам да погледна банята — каза Доминик.
Той прояви интерес към мивката, която се явяваше в повтарящия се кошмар. Но когато я погледна, видя, че не е същата.
— Тази мивка е друга — рече Доминик. — Онази беше стара, с гумена запушалка на канала.
— Непрекъснато обновяваме мотела — каза Ърни.
— Купихме я преди осем-девет месеца — добави Фей — и сменихме старата, но цветът е същият.
Доминик остана разочарован, защото беше убеден, че когато докосне мивката, ще си спомни нещо от онези забравени дни. В края на краищата, съдейки по неподправения ужас на кошмара, на това място явно му се бе случило нещо страшно, следователно мивката би трябвало да събуди спомените в подсъзнанието му. Той допря ръце до новата мивка, но не почувства нищо.
— Спомняш ли си нещо? — повтори Ърни.
— Не. Само усещам някакви неприятни вибрации. Ако имам време, мисля, че атмосферата в банята може да разбие преградите в паметта ми. Довечера ще спя тук, ако, разбира се, нямате нищо против.
— Няма проблем — рече Фей. — Банята е на твое разположение.
— Предчувствам, че тук кошмарът ще бъде по-неприятен отвсякога — каза Доминик.
Лагуна Бийч, Калифорния
Макар да беше един от най-уважаваните съвременни художници и музеите усърдно колекционираха картините му, и да имаше поръчки да рисува за президента на Съединените щати и други известни личности, Паркър Фейн не беше толкова възрастен и със сигурност не толкова важен и надут, че да не изпитва вълнение от интригата, в която бе замесен от името на приятеля си Доминик Корвези. За да бъде преуспяващ художник, човек се нуждаеше от зрялост и сериозно възприемане на действителността, чувствителност и всеотдайност, но, от друга страна, трябваше да запази и детското си любопитство, невинност и усещане за развлечения. Паркър се придържаше към тези неща повече от всеки друг художник. Ето защо, той изпълняваше с приключенски дух ролята си в плана на Доминик.
Всеки ден, докато взимаше пощата на писателя, Паркър се преструваше, че изпълнява задълженията си, без да изпитва никакви подозрения към вероятността да го наблюдават, но всъщност крадешком се озърташе дали наоколо няма шпиони, ченгета или други преследвачи. Но така и не видя нищо съмнително.
И всяка вечер, когато излизаше от дома си и отиваше в различни телефонни кабини, за да чака предварително уговореното обаждане на Доминик, той дълго шофираше насам-натам, връщаше се по същия път и правеше внезапни завои, докато се увереше, че не го следят.
Малко преди девет в неделя вечерта Паркър се приближи до телефонната будка до спирка номер седемдесет и шест. Валеше проливен дъжд, който изопачаваше света навън и прикриваше Паркър от любопитни погледи.
Той беше с шлифер и непромокаема сиво-кафява шапка с обърната надолу периферия, така че водата да не се стича във врата му. Фейн имаше чувството, че е герой от роман на Джон льо Каре и това много му допадаше.