— Мисля, че мястото, за което Ърни говори, е там, където винаги се озовавам, когато се кача на пикапа — рече Санди. — То ме привлича.
— Знаех си! — развълнувано възкликна Ърни. — Когато се връщахме от летището и минавахме покрай онова място, ти намали и аз си помислих: „Санди също го усеща.“
— Санди, какво точно чувстваш, когато онова място те привлича? — попита Фей.
— Спокойствие — блажено се усмихна Санди. — Там се чувствам спокойна. Трудно е да се обясни… но всички онези скали, пясък и дървета сякаш излъчват хармония и спокойствие.
— Аз не усещам спокойствие там — каза Ърни, — а страх. Но и някакво странно чувство, че ще се случи нещо… потресаващо. Нещо, което изгарям от нетърпение да видя, макар да ме плаши до смърт.
— А моето усещане е различно — отбеляза Санди.
— Трябва да отидем там — предложи Нед. — И да видим как мястото влияе на всеки от нас.
— Утре сутринта — съгласи се Корвези. — Когато е светло.
— Разбирам, че случилото се има различен ефект върху всеки от нас — рече Фей. — Но защо е променило живота на Доминик, Санди, Ърни, господин Ломак от Рино и доктор Вайс от Бостън, а не е засегнало Нед и мен? Защо и ние нямаме проблеми?
— Може би онези, които са промили мозъците ви, са свършили добра работа — отговори Доминик.
Тази мисъл отново уплаши Нед.
Известно време те обсъждаха положението, после Нед предложи Корвези да пресъздаде действията си в онази нощ на петък, шести юли, до момента, когато спомените му бяха заличени.
— Ти си спомняш началото на вечерта по-добре от нас. А когато влезе тук, беше на път да си спомниш нещо важно.
— Да — съгласи се Доминик, — но в последния момент се уплаших и избягах. Станах за смях. Но бях уплашен до смърт. Побягнах инстинктивно и неконтролируемо, но мисля, че ще направя същото, ако отново се опитам да си спомня.
— Да, но си заслужава да опиташ — настоя Нед.
— И този път ще имаш моралната ни подкрепа — добави Фей.
Писателят взе чашата си, стана, приближи се до вратата, отпи голяма глътка бира и огледа помещението, опитвайки се да си представи обстановката, каквато беше в онази вечер по миналото лято.
— До тезгяха седяха трима-четирима мъже. Не си спомням лицата им. — Доминик се отдалечи от вратата, мина покрай Нед и другите, придърпа стол и седна на съседната маса с гръб към тях. — Аз седях тук. Поръчах си бира и разгледах менюто. Сетне поисках сандвич с шунка и яйца, пържени картофи и салата. Обслужи ме Санди. Докато солях картофите, солницата се изплъзна от ръката ми и солта се разсипа на масата. Хвърлих през рамо щипка сол. Глупав жест. Хвърлих я твърде силно. Доктор Вайс! Да, тя беше жената, върху която хвърлих солта. Сега си спомням много добре. Блондинката на снимката. Много красива жена. Интересна. Не можех да откъсна очи от нея.
Нед се вторачи в снимката й. Жената наистина можеше да е необикновено привлекателна, ако лицето й не беше толкова бледо и отпуснато, а очите — студени, безизразни и мъртвешки.
— Тя сяда в ъгловото сепаре до прозореца — със странен глас продължи Доминик, сякаш наистина говореше от миналото. — Наближава залезът. Слънцето клони към хоризонта и прилича на огромно огненочервено кълбо. Ресторантът е изпълнен с оранжева светлина, проникваща през щорите. Досущ огън. Джинджър Вайс изглежда особено красива на онази светлина. Едва се сдържам да не се вторача открито в нея… После се здрачава. Поръчвам си втора бира. Равнините са пурпурни… после стават черни… Нощ…
Нед също започна да си спомня онази нощ в грил „Спокойствие“. Там беше и младият свещеник на снимката. И младата двойка с момиченцето си.
— Настъпва нощ — продължи Корвези. — Бавно пия втората си бира, за да мога да гледам Джинджър Вайс колкото е възможно по-дълго. Изведнъж чувам странен звук. Далечно бучене, което се усилва… И после не си спомням какво стана.
Нед Сарвър също си спомни страшния тътен, но съвсем неясно. Той имаше чувството, че Доминик го е довел до ръба на тъмна пропаст, в която не смее да погледне, но трябва да го направи, сетне и двамата се обръщат, без да хвърлят светлина в онази бездна.
— Съсредоточи се и се опитай да си спомниш какъв точно беше звукът и може би ще се сетиш за останалото — каза Нед.
Корвези блъсна назад стола си и стана.
— Тътен… като гръмотевица… Много далечен, но… се приближава.
И изведнъж Нед чу звука, но не в спомена си, а в реалността, не тогава, а сега. Приглушен тътен, който ставаше все по-силен…
Той погледна другите. И те го бяха чули. Грохотът ставаше все по-силен. Нед усещаше вибрациите в костите си.