За пръв път, откакто я познаваше, Нед се почувства безсилен да защити съпругата си.
Луната започна да се издига над хоризонта.
Пета глава
Дванайсети—четиринайсети януари
1.
Неделя, дванайсети януари
Въздухът беше гъст и горещ като разтопено желязо.
В кошмара си Доминик не можеше да си поеме дъх и усещаше огромен натиск. Той се задушаваше и умираше.
Зрението му беше замъглено. После двама мъже се приближиха до него. Бяха в бяло защитно облекло с шлемове с тъмни стъкла като на астронавти. Единият застана вдясно от Доминик и започна трескаво да маха от ръцете му иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. Другият стоеше вляво и ругаеше показанията на електрокардиографа. Единият разкопча ремъците и изтръгна електродите, които свързваха Доминик с електрокардиографа, а другият му помогна да стане. Двамата допряха чаша до устните му, но Доминик не беше в състояние да погълне нищо, затова те наведоха назад главата му, отвориха устата му и изляха в гърлото му някаква отвратителна течност.
Мъжете разговаряха с помощта на радиопредаватели, вградени в шлемовете, но се навеждаха толкова близо, че той ясно чуваше гласовете им.
— Колко от задържаните са отровили? — попита единият.
— Още никой не знае — отговори другият. — Изглежда, най-малко шестима.
— Но кой е искал да ги отрови?
— Познай от един път.
— Проклетият полковник Фолкърк.
— Но никога няма да го докажем, ако не разобличим копелето.
В съня на Доминик се появи друга сцена. Мъжете го държаха и бутаха лицето му в мивката. Този път той разбираше какво му говорят. Настояваха да повърне. Проклетият полковник Фолкърк го беше отровил и мъжете го накараха да изпие някаква противна противоотрова, за да се прочисти от токсините, които го убиваха. Но колкото и да му беше лошо, Доминик не можеше да повърне. Той се давеше и потеше и стомахът му се бъркаше, но не можеше да изхвърли отровата.
— Трябва ни стомашна помпа — каза единият мъж.
— Нямаме такова нещо — отговори другият.
Те продължиха да натискат Доминик, който едва дишаше. Изведнъж през тялото му преминаха вълни на гадене и той най-после успя да повърне.
Сцената отново се смени. Доминик пак лежеше в легло. Нямаше абсолютно никакви сили, но, слава Богу, можеше да диша. Мъжете в защитни облекла го бяха измили и отново го бяха завързали с ремъци. Единият му инжектира нещо, което трябваше да премахне остатъчния ефект на отровата. Другият го свърза със системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа.
— Фолкърк е идиот. Можем да потулим нещата, ако ни даде възможност.
— Той се страхува, че блокажът на паметта ще се разруши и някои от тях ще си спомнят какво са видели.
— Е, може би има право. Но ако убие всичките, как ще обясни смъртта им? Това ще привлече вниманието на репортерите и тогава всичко ще се разкрие. Единственото разумно решение е промиването на мозъците им.
— Не е нужно да ме убеждаваш. Кажи го на Фолкърк.
Силуетите избледняха и гласовете заглъхнаха и Доминик започна да сънува друг кошмар. Вече не чувстваше немощ и не му беше лошо, но страхът му изведнъж прерасна в ужас. Той хукна да бяга, но движенията му бяха като на забавен каданс. Доминик не знаеше от какво бяга, но беше сигурен, че го преследва нещо страшно и нечовешко. Усещаше го все по-близо и накрая разбра, че няма да му се изплъзне и ще трябва да се изправи пред него, затова спря, обърна се и изненадано извика:
— Луната!
Доминик се събуди от собствения си вик. Беше на пода в стая номер двайсет и размахваше ръце и крака. Доминик стана, седна на леглото и погледна часовника. Беше три и седем минути сутринта.
Треперейки, избърса в чаршафите изпотените си ръце.
Стая номер двайсет наистина му оказваше въздействие. Неприятните вибрации там стимулираха паметта му и правеха кошмарите по-образни и детайлни отвсякога.
Сънищата се различаваха от предишните, защото не бяха фантазии, а поглед в миналото. И всъщност не бяха сънища, а по-скоро забранените спомени, скрити в подсъзнанието му.
Доминик наистина беше затворен в тази стая и упоен и мозъкът му бе промит. И по време на това изпитание някой на име полковник Фолкърк го бе отровил, за да не каже какво е видял.
„Фолкърк е имал право — помисли той. — С течение на времето преградите в паметта ни ще рухнат и ще си спомним истината. Той трябваше да убие всички ни.“
В неделя сутринта Ърни купи дъски от един приятел в Елко и до обяд тримата с Нед и Доминик заковаха счупените прозорци на грила.