— Купете си нова кола — каза Джак и пъхна парите в ръцете им. — И ако сте умни, не казвайте на никого за това, особено на медиите. Ще привлечете към себе си вниманието на данъчната служба. Не е необходимо да знаете името ми, нито да ми благодарите. Само се обичайте и бъдете добри един към друг, защото никой не знае колко време ни остава на този свят.
За по-малко от час Джак раздаде всичките сто хиляди долара, които бе извадил от тайника в дрешника в спалнята си. Той разполагаше с много свободно време, затова купи букет кораловочервени рози и потегли към Уестчестър Каунти, където преди две седмици бе погребана Джени. Джак реши, че единственото подходящо място за покой за нея е извън града, където има обширни зелени, тревисти склонове и сенчести дървета през лятото и огромни, тихи, заснежени пространства през зимата.
Той пристигна в гробището малко преди здрачаване. Джак седна в снега и без да обръща внимание на студа и влагата, започна да говори на Джени, както бе правил, докато тя беше в кома. Разказа й за обира на бронираната кола и как е раздал парите. Когато се смрачи, пазачът на гробището обиколи парка и предупреди неколцината закъснели посетители, че след малко ще затвори портите. Джак стана и за последен път погледна името на Джени, изписано с бронзови букви върху надгробната плоча.
— Аз се променям, Джени, и още не знам защо. Чувството е приятно и… странно. — Онова, което после каза, го изненада. — Ще се случи нещо голямо, Джени. Не знам какво, но с мен ще стане нещо. И много бих искал да сме заедно, Джени.
Небето над Невада помръкна от черни, буреносни облаци. Доминик отиде на летището в Елко, за да посрещне Джинджър Вайс.
Доктор Вайс беше четвъртият пътник, който слезе от самолета. Тя беше дребна и много красива. Вятърът развя сребристорусите й коси.
Доминик забърза към нея и Джинджър спря и остави на земята пътническите си чанти. Двамата се поколебаха и се вторачиха един в друг със странна смесица от изумление, вълнение, радост и страх. После, с импулсивност, която ги изненада, те се хвърлиха в обятията си, сякаш бяха стари и близки приятели, които не се бяха виждали отдавна. Джинджър и Доминик се притиснаха един в друг. Сърцата им биеха като обезумели.
„Какво става тук, по дяволите?“ — запита се Доминик.
Но той беше твърде развълнуван, за да анализира ситуацията. В момента Доминик можеше само да чувства, но не и да разсъждава.
Най-после двамата се откъснаха от прегръдките си, но не бяха в състояние да говорят. Джинджър се опита да каже нещо, но гласът й потрепери, а Доминик не можеше да пророни дума. Той взе чантите й и двамата тръгнаха към паркинга.
— Какво беше това? — попита тя, когато се качиха в колата.
Още разтреперан, но без да се чувства неудобно от дръзката прегръдка, с която я бе посрещнал, Доминик се прокашля и отговори:
— Не знам. Но мисля, че двамата с теб сме преживели нещо потресаващо, което е създало необикновена и силна връзка между нас, но не сме съзнавали за нея, докато не се видяхме в плът и кръв.
— Снимката ти на корицата на книгата ми оказа много странно въздействие, но съвсем не беше като това. Сега, като те видях, имах чувството, че… сме се познавали цял живот. И по-точно, че се познаваме много добре, сякаш споделяме някаква страховита тайна, която целият свят иска да научи, но я знаем само ние двамата. Не звучи ли налудничаво?
Той поклати глава.
— Не. Съвсем не. Ти изрази с думи онова, което чувствах.
— Ти си се запознал с някои от другите. Същото ли беше, когато ги видя?
— Не. Мигновено почувствах… сърдечност към тях, усещане за съпричастност, но не толкова силно, както когато видях теб. Всички сме преживели нещо необикновено, което е свързало живота и бъдещето ни. Но явно двамата с теб сме преживели нещо още по-странно и въздействащо. По дяволите.
Двамата седяха половин час в колата и разговаряха.
Джинджър му разказа за пристъпите си на пориомания, за сеансите под хипноза с Пабло Джаксън, за метода на контролиране на съзнанието, наречен „блокажът Азраел“, за убийството на илюзиониста и как самата тя се е разминала на косъм от смъртта.
Макар че Джинджър не търсеше нито съчувствие за страданията си, нито похвала за държанието си по време на изпитанията, уважението и възхищението на Доминик нарастваха с всяка изминала минута. Джинджър беше висока само метър петдесет и пет и тежеше петдесет килограма, но физическото й присъствие беше по-внушително, отколкото на човек, два пъти по-едър от нея.