Доминик й разказа за събитията през последните двайсет и четири часа и когато чу за съня му предишната нощ и за спомените, появили се в паметта му, Джинджър видимо се успокои. В съня на Доминик имаше доказателство за теорията на Пабло Джаксън, че пристъпите на пориомания не са предизвикани от психично разстройство, а се събуждат при вида на предмети, свързани със затворничеството им в мотела по миналото лято. Черните ръкавици и каската с тъмното стъкло я бяха ужасили, защото подсъзнателно й бяха напомнили за хората в защитно облекло, които бе видяла, докато промиваха мозъка й. Каналът на мивката я хвърли в паника, защото Джинджър явно беше една от „задържаните“, отровени от полковник Фолкърк, а после принудена да повърне токсините. И явно многократно бяха преглеждали очите й, за да проверят дълбочината на предизвикания от психотропните вещества унес и затова при вида на офталмоскопа в кабинета на Джордж Ханаби Джинджър изпадна в ужас и избяга. Ето защо, тя изпита облекчение от това неопровержимо доказателство, че пристъпите й не са симптом на лудост, а отчаян, но рационален опит да избегне потиснатите спомени, които специалистите по контролиране на съзнанието й бяха забранили да си спомня.
— А месинговите копчета на палтото на мъжа, който уби Пабло? И на униформата на полицая? Защо копчетата ме ужасиха и предизвикаха пристъп на пориомания? — попита Джинджър.
— Знаем, че в потулването на инцидента са участвали военни. Униформите им имат месингови копчета, макар и не с изправен на задните си крака лъв. Мисля, че са орли. Копчетата на палтото на убиеца и на полицая вероятно са приличали на копчетата на униформите на онези, които са ни затворили в мотела.
— Да, но ти каза, че са били в защитно облекло, а не в униформи.
— Може би в определен момент са решили да махнат защитните облекла.
Джинджър кимна:
— Сигурно е било така. Тогава остава само едно. Лампите зад къщата на Нюбъри Стрийт в деня, когато убиха Пабло. Разказах ти за тях. Бяха от черно ковано желязо с кехлибарени стъкла. Светлината на крушките им трепкаше като пламък на газ. В тях нямаше нищо особено, но въпреки това ме хвърлиха в паника.
— Лампите в стаите на мотел „Спокойствие“ имат кехлибарени стъкла.
— Да ме вземат дяволите. Оказва се, че всеки пристъп на пориомания е бил предизвикан от нещо от онези дни, докато са промивали мозъка ми.
Доминик се поколеба, сетне бръкна в джоба на ризата си, извади моменталната снимка и й я даде.
Джинджър пребледня и потрепери, когато видя безизразните си очи на снимката.
Доминик й даде няколко минути, за да се съвземе от шока.
— Това е безумие — каза тя. — Какво може да ни се е случило, че да оправдае тази заплетена и рискована конспирация? Какво толкова важно сме видели?
— Ще разберем — обеща Доминик.
— Мислиш ли, че ще ни позволят? Те убиха Пабло. Няма ли да направят необходимото, за да ни попречат да разкрием истината?
— Според мен конспираторите са разделени на две групи. От едната страна са коравосърдечните и неотстъпчивите като полковник Фолкърк и хората му, а другите, по-свестните, са представени от човека, който ни е изпратил снимките, и двамата мъже в защитно облекло в съня ми снощи. Лошите са искали да ни убият още от самото начало, за да потулят историята. Но по-свестните са предпочели да заличат спомените ни и да използват методи за контролиране на съзнанието, за да продължим да живеем. И мисля, че вторите са надделели, защото са постигнали своето.
— Убиецът на Пабло трябва да е бил от първите.
— Да. Той сигурно работи за Фолкърк. Полковникът явно още иска да убие всеки, който изложи на риск запазването на тайната. И това означава, че никой от нас не е в безопасност. Мисля, че другата група още се опитва да ни защити, затова имаме шанс. Но при всички случаи не можем да свием рамене и да се приберем вкъщи само защото врагът е силен.
— Разбира се. Не можем — съгласи се Джинджър и огледа паркинга. — Те сигурно знаят, че се събираме в мотела, имаме проблясъци на спомени и нещата се усложняват. Мислиш ли, че в момента ни наблюдават?
— Вероятно. Но не забелязах някой да ме следи, докато идвах към летището.
— Не е било необходимо да те следят. Знаели са къде отиваш и кого ще посрещнеш.
— Дали не се самозаблуждаваме? И сме само буболечки върху дланта на великан, който може да ни смачка, когато поиска?
— Може би. Но, кълна се в Бога, може поне здравата да го ухапем, преди да ни смачка.