— Но това е романът на месеца. Вие ли сте го написали? Сериозно?
Тя добави, че е поръчала книгата по пощата и току-що я е получила и много се радва да се запознае с истински писател. Ентусиазмът й само засили смущението на Доминик.
— Най-важното е добре разказаната история, а не кой я е написал — рече той.
Старите броеве на „Сентинел“ се намираха в малка стая без прозорци. Някои бяха заснети на микрофилми, а останалите — наредени на купчини в шест високи шкафа. Стените и таванът бяха боядисани в светлосиво, а неоновото осветление хвърляше студени отблясъци. Доминик изпита странното чувство, че се намират в подводница, дълбоко под повърхността на океана.
Бренда Хенерлинг им обясни системата на каталога и излезе.
— Толкова съм вглъбена в проблемите ни и все забравям, че си известен писател — каза Джинджър.
— И аз — отговори Доминик. — Но не съм известен.
— Скоро ще бъдеш. Жалко, че ни се случват толкова много неща и ти нямаш възможност да се радваш на публикуването на първия ти роман.
Той сви рамене.
— На всички ни е трудно. Ти трябваше временно да зарежеш кариерата си в медицината.
— Да, но сега знам, че ще мога да се върна към медицината, след като разнищим тази история — заяви Джинджър, сякаш нямаше съмнение, че ще удържат победа над враговете им. Доминик разбра, че убедеността и решителността са неотменни черти от характера й. — Но това е първата ти книга.
Доминик още не се беше съвзел от смущението, което изпита, когато секретарката се отнесе с него като със знаменитост. Забележката на Джинджър го накара да се изчерви. Но това не беше реакция на смущение, а се дължеше на удоволствието, което изпита, като чу, че Джинджър е загрижена за него, защото никоя друга жена не го бе вълнувала толкова силно, колкото нея.
Той извади броевете на „Сентинел“ от по миналото лято, започващи от събота, седми юли.
Макар че събитието, на което бяха станали свидетели — евентуалното замърсяване на околната среда и затварянето на магистрала 80 — се бе случило в петък вечерта, на шести юли, в съботния брой нямаше репортаж за изтичане на токсични вещества. Отпечатването на „Сентинел“ явно приключваше рано, а в неделя вестникът не излизаше.
Но на първите страници на броевете от понеделник и вторник имаше огромни заглавия:
За Доминик и Джинджър беше странно да четат за тези събития, случили се в дните, за които не си спомняха нищо, освен че са почивали в мотел „Спокойствие“. Докато преглеждаше информацията за кризата, Доминик все повече се убеждаваше, че теорията на Джинджър е правилна. Специалистите по контролиране на съзнанието явно са се нуждаели от още една-две седмици, за да имплантират заплетената история за изтичането на токсини в паметта на жителите на Елко Каунти и на хората, минаващи оттам. Но не бе имало начин да затворят магистралата и да изолират района за толкова дълго време.
Сагата продължаваше в броя от сряда, единайсети юли:
„Сентинел“ се състоеше от шестнайсет до трийсет и две страници. В онези юлски дни повечето пространство на вестника беше отделено за репортажи за кризата с токсичните вещества, защото събитието бе привлякло интереса на журналисти от цялата страна. Преглеждайки това изобилие от материали, Доминик и Джинджър намериха много неща, свързани с разследването им, които щяха да им помогнат да планират следващия си ход.
Степента на сигурност, наложена от военните, показваше, че не са се спрели пред нищо, за да потулят инцидента. Макар че не бяха упълномощени да го правят, след произшествието военните от „Шенкфийлд“ бяха барикадирали магистралата и бяха затворили петнайсеткилометров участък. Те дори не бяха уведомили шерифа на Елко Каунти или властите в Невада, преди да наложат карантината. Това беше поразително нарушение на стандартната процедура. По време на блокадата шерифът и полицаите все по-настоятелно се оплакваха, че военните не им позволяват да вземат участие в справянето с възникналата криза и узурпират правомощията им. Полицията не беше включена в охраната на карантинната зона, нито им бяха поискали съвет как да постъпят, в случай че ветрове или други фактори разпространят нервнопаралитичния газ извън границите на опасния район. Явно военните се бяха доверили само на своите хора, за да запазят тайната за онова, което всъщност се бе случило.