Но Джинджър прогони тази фантазия, скоро след като самолетът се приземи, защото бързо разбра, че сърцето на Корвези принадлежи на друга.
В четири и трийсет, половин час преди залез слънце, небето беше забулено от тъмни облаци и планините на хоризонта бяха обагрени в пурпурночервено. От запад духаше пронизващ, студен вятър.
На летището ги чакаха Доминик Корвези и Джинджър Вайс и веднага щом ги видя, Джорджа изпита странното, но окуражаващо чувство, че е сред близки роднини.
Дори Марси се оживи и излезе от състоянието си на транс, когато видя писателя и лекарката. Тя се усмихна и отговори на въпросите им с повече ентусиазъм, отколкото проявяваше напоследък. Марси предложи да им покаже албума си и се изкикоти, когато Корвези я взе на ръце, за да я пренесе до паркинга.
„Не сбъркахме, че дойдохме — помисли Джорджа. — Слава Богу, постъпихме правилно.“
— Може и да не си спомняш, но в онзи петък вечерта през юли ти оказа първа помощ на Марси, Джинджър — каза Джорджа.
Джинджър примигна.
— Всъщност бях забравила. Марси ли беше онова дете? Но, да, разбира се.
— Спряхме на осем километра западно от мотела. Гледката на юг беше прекрасна и искахме да си направим снимки.
— И в този миг минах аз. Ти нагласяше фотоапарата, а съпругът ти и Марси се бяха качили на предпазния парапет.
— Не исках да застават толкова близо до насипа. Но Алън настоя, че това е най-хубавото място за снимка. Наумеше ли си нещо, нямаше смисъл да се спори с него.
Но преди Джорджа да натисне копчето на фотоапарата, Марси се подхлъзна и падна назад, като се претърколи в десетметровия насип. Джорджа изпищя, хвърли фотоапарата, прескочи предпазния парапет и се спусна към дъщеря си. Щом стигна до нея, тя чу, че някой вика: „Не я местете! Аз съм лекар!“ Гласът беше на Джинджър Вайс, която бързо слезе по насипа. Марси лежеше неподвижно, но не беше в безсъзнание, а само зашеметена. Джинджър я прегледа и установи, че не си е ударила главата. Марси започна да плаче, защото левият й крак беше прегънат под странен ъгъл и Джорджа беше сигурна, че е счупен. Но Джинджър я успокои. Накрая се оказа, че Марси се е отървала само с няколко драскотини и охлузвания, защото склонът не беше каменист и бе обрасъл с трева.
— Бях възхитена от теб — добави Джорджа.
— От мен? — изненада се Джинджър. — Но аз не направих нищо особено. Само прегледах Марси.
— Ти си млада, красива и женствена и в същото време — лекарка. Способна, делова и съобразителна. А аз винаги съм мислила, че съм родена за сервитьорка и нищо повече, но срещата ни запали огън в мен. После, когато Алън ни напусна, не се отчаях. Сетих се за теб и реших да постигна нещо повече. В известен смисъл, ти промени живота ми.
Двете сложиха пътническите чанти в багажника на колата и Джинджър даде ключовете на Доминик.
— Поласкана съм, Джорджа. Но ти ми приписваш твърде голяма заслуга. Ти сама си променила живота си.
— Но ти беше примерът, който ми бе необходим.
Джинджър се почувства неудобно.
— Мили Боже! Досега никой не ми беше казвал, че съм пример в живота му. О, миличка, наистина преувеличаваш.
— Не й обръщай внимание — каза Доминик на Джорджа. — Тя наистина е най-добрият пример за подражание, който съм виждал.
В този миг Джорджа се увери, че сърцето на Доминик принадлежи на Джинджър. Джорджа трябваше да прогони писателя от романтичните си фантазии. Погледнеше ли Джинджър, в очите му блясваха искри на желание и силна привързаност. Същият израз се четеше и в очите на лекарката. Но най-странното беше, че Джинджър и Доминик явно не съзнаваха силата на чувствата си един към друг.
Потеглиха към мотел „Спокойствие“, който се намираше на петдесет километра на запад. На изток се стъмняваше. Доминик и Джинджър разказаха на Джорджа какво се бе случило преди пристигането й. Безпокойството й нарасна. Докато пътуваха през дивата пустош и покрай назъбените, черни планини под тъмночервеното небе, Джорджа се запита дали това място ще бъде прагът на новото начало… или подстъпът към гроба.
Самолетът „Лиър“ се приземи в Солт Лейк Сити, Юта, и Джак Туист бързо се прехвърли на „Чесна Турбо Скайлейн РГ“, пилотиран от учтив, но необщителен мъж с големи мустаци. Те пристигнаха в Елко, Невада, в четири петдесет и три следобед.
Джак взе такси, помоли да го закарат в местната агенция за коли под наем и взе джип „Чероки“.
Той не си направи труда да търси преследвачи, докато пътуваха към агенцията. Противниците му явно разполагаха с големи ресурси и колкото и усилено да се опитваше да им се изплъзне, имаха достатъчно хора и възможности да го проследят навсякъде.