Най-после Джак стигна до удобна наблюдателна позиция на южния склон на хълм, намиращ се само на около петстотин метра зад мотел „Спокойствие“, седна и сложи до себе си картечния пистолет и раницата.
Приборът за нощно виждане увеличаваше осемдесет и пет хиляди пъти наличната светлина. Джак го взе и се съсредоточи върху мотела. Задната част се виждаше ясно и той реши, че няма наблюдатели.
Джак прибра прибора за нощно виждане в раницата и извади самонасочващия се микрофон, който приличаше на футуристична пушка. Усилвателят долавяше разговор от четиристотин-петстотин метра и много по-отдалеч, ако атмосферните условия бяха добри. Джак си сложи слушалките, насочи микрофона към прозореца със спуснатите завеси на втория етаж и веднага чу развълнувани гласове. Но до него достигаха само откъслечни думи, защото стаята беше затворена, а навън духаше силен вятър.
Джак грабна картечния пистолет и другите си неща и се приближи на сто метра до сградата. И когато този път насочи микрофона към прозореца, той чу всяка дума, произнесена зад стъклата и завесите. Джак различи шест, а може би и повече гласове. Хората там вечеряха и правеха комплименти на готвача, мъж на име Нед, и на помощничката му Санди за пуйката с пълнеж от орехи и другите ястия.
„Това явно не е обикновена вечеря, а истинско угощение“ — със завист помисли Джак.
Той бе ял на борда на самолета „Лиър“, но оттогава не бе хапвал нищо. Вероятно щеше да подслушва още няколко часа, за да реши кои са хората в мотела и дали са му врагове. Но Джак беше гладен, затова подпря микрофона на няколко камъка и извади оскъдните си хранителни запаси, които се оказаха отвратителни, особено шунковият пастет.
Скоро той чу достатъчно от разговора и разбра, че хората в мотела не са му противници. По един или друг начин те бяха привлечени или призовани там, както бе станало и с него. Докато слушаше, му се стори, че гласовете са познати. Джак изпита чувството, че мястото му е при онези хора, сякаш те бяха семейството му.
Жена на име Джинджър и мъж на име Доминик започнаха да разказват на другите за статиите, които са прочели в местния вестник „Сентинел“. Докато слушаше за изтичането на токсични вещества, барикадите на магистралата и отлично обучените командоси от ОСРВК, Джак усети, че апетитът му намалява. Организацията за спешно реагиране на вътрешни кризи! По дяволите! Той беше чувал за тях, макар че ротите бяха сформирани, след като се уволни от специалните сили. Онези типове бяха фанатици и не се страхуваха от нищо. Принуден да избира между бързо и безболезнено самоубийство или ръкопашен бой с някой от ОСРВК, на обикновения човек се препоръчваше да си пръсне черепа и да си спести болката. Джак осъзна, че се е забъркал в нещо много по-голямо и опасно от отмъщение на мафиоти или другите хипотетични вероятности, които бе обмислял по време на полета от Ню Йорк.
Макар в теориите му да имаше множество празни места, той започна да проумява, че хората в мотела са се събрали, за да разберат какво им се бе случило по миналото лято, когато и Джак бе отседнал там. Те бяха отбелязали голям напредък в разследването си и той изтръпна, като ги чу как открито обсъждат наученото. Хората в мотела бяха много наивни и мислеха, че затворените врати и прозорците с дръпнати завеси осигуряват изолираност. Джак изпита желание да извика: „Хей, млъкнете, за Бога! Щом аз ви чувам, и те могат да ви чуят.“
ОСРВК. Догади му се от тази новина. Хората в мотела продължиха да бъбрят, разкривайки стратегията си на врага и накрая Джак махна слушалките, грабна нещата си и забърза в мрака към „Спокойствие“.
Доминик и Джинджър изчакаха, докато всички се съберат да вечерят, за да разкажат какво са прочели във вестника в Елко. Докато се хранеха, двамата обясниха, че военните са затворили магистралата няколко минути преди изтичането на токсични вещества в онази петъчна вечер. Това означаваше, че най-малко час по-рано от „Шенкфийлд“ са били изпратени хеликоптери, пълни с войници. Явно военните предварително са знаели, че „инцидентът“ ще се случи.
— Но тогава защо не са го предотвратили? — попита Джорджа Монатела.
— Очевидно не са могли — отговори Доминик.
— Може би цистерната е била нападната от терористи и военното разузнаване е научило за това малко преди инцидентът да се случи — предположи Ърни.
— Може би — неуверено каза Доминик. — Но ако е било така, те би трябвало да оповестят случая в медиите. Ето защо, трябва да е било нещо друго, съдържащо свръхсекретна информация от такова значение, че са могли да имат доверие само на командосите от ОСРВК.
Брендън Кронин се хранеше с най-голям апетит от всички, но този факт не намаляваше одухотвореността му. Той преглътна хапката, която дъвчеше, и рече: