— Колко човека има в Тъндър Хил? — попита Джорджа.
Преди Доминик или Джинджър да отговорят, цитирайки информацията, която бяха прочели в „Сентинел“, вратата се отвори и на прага застана непознат мъж — около четирийсетгодишен, слаб, строен, неотстъпчив на вид, чернокос, смугъл и с кривогледо ляво око. Макар че вратата на първия етаж беше заключена и стълбите скърцаха, непознатият се бе появил безшумно, сякаш не беше човешко същество, а ектоплазма.
— Млъкнете, за Бога — каза той. — Ако мислите, че можете спокойно да заговорничите тук, жестоко се лъжете.
На трийсет километра югозападно от мотел „Спокойствие“, във военния изпитателен полигон „Шенкфийлд“, всички сгради — лабораториите, административните канцеларии, командният център, кафенетата, спортните съоръжения и жилищата — се намираха под земята. По време на знойните лета и мразовитите зими в пустинята беше по-лесно и икономично да се поддържа необходимата температура и влажност в подземните нива, отколкото в небостъргачи, издигнати в негостоприемната дива пустош на Невада. Но най-важните съображения бяха честите изпитания на химични и понякога дори на биологични оръжия. Експериментите се извършваха, за да се изучи ефектът на слънчевата светлина, вятъра и другите природни фактори върху начина на разпространение и мощта на онези смъртоносни газове, прахове и свръхбързо разсейващи се мъгли. Ако съоръженията бяха над земята, всяка неочаквана промяна в посоката на вятъра щеше да зарази членовете на персонала и по неволя да ги превърне в опитни мишки.
Колкото и да бяха погълнати в работа или спортна дейност, служителите в „Шенкфийлд“ нито за миг не забравяха, че са под земята, защото в помещенията нямаше прозорци и вътре постоянно отекваше бръмченето на климатичната инсталация.
Полковник Лийланд Фолкърк седеше зад металното бюро във временно определения му кабинет и нетърпеливо и загрижено чакаше телефонът да иззвъни. „Господи, колко мразя това място!“ — помисли той.
Непрекъснатото бръмчене и съскане на системата за осигуряване на кислород му причиняваше главоболие. От пристигането си в събота той гълташе аспирин все едно ядеше бонбони. Фолкърк извади още две таблетки от шишенцето. Напълни чаша леденостудена вода от термоса на бюрото, но не я използва, за да преглътне хапчетата, а ги сложи в устата си и ги сдъвка.
Аспиринът беше горчив и отвратителен и Фолкърк едва не се задави.
Но не посегна към водата.
Нито изплю аспирина.
Упорстваше.
Самотното, нещастно детство, изпълнено с несигурност и болка и последвано от още по-окаян пубертет, бе научило Лийланд Фолкърк, че животът е тежък, жесток и крайно несправедлив и само глупаците вярват в надеждата или избавлението, и единствено най-коравите оцеляват. От ранна възраст той полагаше усилия да върши неща, които са емоционално, душевно и физически болезнени, защото бе решил, че самоналожената болка ще го направи по-издръжлив и не толкова уязвим. Фолкърк каляваше волята си с предизвикателства, които варираха от дъвчене на таблетки аспирин до сериозни изпитания като екскурзиите, които наричаше „дълги и мъчителни пътувания на отчаяно оцеляване“. Тези експедиции продължаваха две седмици или по-дълго и го изправяха лице в лице със смъртта. Той скачаше с парашут в гората или в джунглата, далеч от най-близкия пост, без храна и само с дрехите на гърба си. Не носеше нито компас, нито кибрит. Единствените му оръжия бяха двете му ръце и онова, което можеше да прави с тях. Целта беше да стигне жив до цивилизацията. Фолкърк бе прекарал много отпуски, подлагайки се на това самоналожено страдание, което смяташе, че си заслужава, защото се връщаше по-твърд и самостоятелен, отколкото беше в началото на всяко приключение.
Лийланд сдъвка аспирина и прахът превърна слюнката му в кисела паста.
— Звънни, да те вземат дяволите — викна Фолкърк на телефона, защото се надяваше да чуе вест, която да го измъкне от тази дупка под земята.
В Организацията за спешно реагиране на вътрешни кризи полковникът се занимаваше повече с полева работа, отколкото с административна дейност, както беше във всички други подразделения на армията. Базата на Фолкърк беше в Гранд Джънкшън, а не в „Шенкфийлд“. Но той прекарваше малко време зад бюрото, дори когато беше в Колорадо. Лийланд обичаше физическите изисквания на професията си, затова ниските тавани и стаите без прозорци в „Шенкфийлд“ го потискаха, все едно се намираше в ковчег под земята.