Всички погледнаха Брендън и Доминик със смесица от страхопочитание, безпокойство, учудване, уважение и боязън. Свещеникът и писателят трепнаха от въодушевяващата, но същевременно страшна мисъл, че може би притежават потенциал на свръхчовешка сила, който завинаги ще ги разграничи от останалите хора.
— Не — каза Доминик и стана, за да възрази, но отново седна, сякаш мислеше, че краката няма да го издържат. — Не, не. Не си права, Джинджър. Аз не съм супермен или магьосник. Не съм проклет… урод. Бих го почувствал. Сигурен съм.
— Предполагах, че по някакъв начин съм бил способът за излекуването на Емелийн и Уинтън — каза Брендън. — Смятах, че някаква сила действа чрез мен. Никога не съм мислил, че съм действителният лечител. Вижте какво, нали решихме, че историята с изтичането на токсични вещества е измислица и случилото се с нас не е инцидент и не се дължи нито на химично, нито на биологично заразяване, а е нещо съвсем различно.
Джак, Джорджа, Фей и Нед заговориха в един глас.
— Чакайте малко — надвика ги Джинджър. — Няма смисъл да обсъждаме това, защото не можем да докажем дали е имало вирус или не. Но може би ще успеем да докажем другото.
— Какво имаш предвид? — попита Санди.
— Може би ще успеем да докажем, че Доминик и Брендън притежават необикновени способности.
— Как? — попита Корвези.
— Ще направим експеримент — отговори Джинджър.
Доминик беше абсолютно убеден, че няма да излезе нищо и само ще си загубят времето. Идеята му се струваше безсмислена.
Но, от друга страна, се страхуваше, че ще стане нещо и доказателството за способностите му ще го осъди до края на живота си да бъде различен от другите. Ако притежаваше свръхестествени умения, всички щяха да го гледат с почуда и страх. Това щеше да пречи на взаимоотношенията му с приятелите и с жените, а останалите, вероятно повечето, щяха да му завиждат или дори мразят.
Тази несправедливост го измъчваше. През по-голямата част на трийсет и петте си години той беше стеснителен и саможив, обречен на невзрачно съществуване от плахостта си. После се бе променил и докато през октомври не започна сомнамбулизмът, всичко беше наред. И сега този кратък и прекрасен период на нормалност можеше да свърши. Ако експериментът докажеше, че по някакъв начин е придобил паранормални способности, Доминик отново щеше да бъде изолиран — не от чувството си за малоценност като преди, а от неловкото съзнание за превъзходството си.
Той се молеше на Бога експериментът да се провали.
Двамата с Брендън Кронин седнаха един срещу друг в двата противоположни края на дългата маса, а останалите се наредиха на няколко крачки зад тях, за да не ги разсейват.
На масата пред Доминик имаше солница, а пред Брендън — пиперница. Двамата трябваше да преместят предметите, без да ги докосват.
Брендън гледаше съсредоточено пиперницата. Той бе отрекъл, че в чудотворното излекуване на Емелийн и Уинтън и в призрачната светлина има Божия намеса. Но по изражението му личеше, че всъщност се надява да е така. Свещеникът явно искаше да възвърне вярата си в Господ.
Доминик също се вторачи в солницата и се опита да прогони от съзнанието си всички други мисли, освен твърдото намерение да я премести. Макар че не желаеше да притежава тази необикновена дарба, трябваше да направи опит да я демонстрира, защото искаше да разбере дали хипотезата на Джинджър е вярна.
— Щом способността ти се появява спонтанно и зрелищно в моменти на напрежение, ти може да се научиш да я извикваш, да я контролираш и използваш — бе казала тя.
Солницата не помръдваше.
Доминик съсредоточи вниманието си, докато стъкленият предмет остана единственото нещо във вселената. Той насочи мислите си към солницата, внушавайки й да се премести и осъзна, че е стиснал зъби и е свил пръсти в юмруци.
Нищо.
Доминик смени тактиката. Той се отпусна и се вторачи изпитателно в предмета, опитвайки се да добие подробна представа за размера, формата и структурата. Вероятно трябваше да изпита съпричастност към солницата. „Съпричастност“ му се стори подходяща дума, макар че в случая се отнасяше за неодушевен и неорганичен предмет. Може би по този начин Доминик щеше да внуши на солницата да помръдне. Наведе се към нея, за да разгледа по-добре простотата на функционалния й дизайн.
Нищо. Солницата приличаше на митичен сфинкс, обречен вечно да стои на мястото си.
Но, разбира се, като всички други форми на материята във вселената, и солницата не беше неподвижна. В края на краищата тя се състоеше от милиарди непрестанно движещи се атоми.