— Ще бъде трудно, ако се наложи да ги хванем на друго място, освен в мотела — разтревожено каза Хорнър.
— Ако не можем да ги хванем, ще ги убием — заяви Лийланд, придърпа стол и седна. — А сега да уточним детайлите по следенето, за да разположим постовете преди зазоряване.
3.
Вторник, четиринайсети януари
В седем и половина във вторник сутринта, в отговор на телефонно обаждане на Брендън Кронин късно през нощта, отец Висажик се приготви за пътуване до Евънстън, до последния известен адрес на Калвин Шаркъл, шофьорът на камион, който се бе регистрирал в мотел „Спокойствие“ на шести юли по миналото лято, но чийто телефон бе прекъснат. В светлината на невероятните събития от предишната вечер в Невада всички се бяха съгласили, че на всяка цена трябва да се свържат с другите жертви, с които дотогава не бяха установили контакт. Стефан закопча палтото си и сложи шапката си.
— Може би трябва да знам повече за цялата ситуация и какво, за Бога, става с Брендън, в случай че… нещо ще случи с теб — каза отец Джерано, който седеше и закусваше.
— Нищо няма да ми се случи. Господ не ми е позволил пет десетилетия да изучавам движещите сили на света, за да ме убие точно сега, когато мога най-добре да служа на църквата.
Майкъл поклати глава.
— Винаги си бил толкова…
— Сигурен във вярата си? Разбира се. Разчитай на Господ и Той никога няма да те изостави, Майкъл.
— Всъщност щях да кажа, че си твърдоглав — усмихна се отец Джерано.
— Каква наглост от страна на един помощник на пастора! — рече Стефан, увивайки дебел, бял шал около врата си. — От теб се иска да бъдеш смирен, покорен, издръжлив, жизнен и да благоговееш пред пастора си.
Майкъл се ухили.
— Да, но ако пасторът е станал суетен от хвалбите на енориашите си…
Телефонът иззвъня.
— Ако е за мен, излязъл съм — каза отец Висажик, сложи си ръкавици, но не можа да стигне до вратата, защото Майкъл му подаде слушалката.
— Обажда се Уинтън Толк, полицаят, чийто живот Брендън спаси. Струва ми се, че е изпаднал в истерия. Иска да говори с Брендън.
Стефан взе слушалката и се представи.
Гласът на полицая беше уплашен и настойчив.
— Отче, трябва незабавно да говоря с Брендън Кронин. Случаят не търпи отлагане.
— Боя се, че той замина. Защо? Какво има? Мога ли да ти помогна?
— Случи се нещо странно. Не го разбирам, но е свързано с Брендън.
— Сигурен съм, че мога да ти помогна. Къде си, Уинтън?
— Дежурен съм. Смяната ми скоро ще свърши. Имаше наръгване с нож и стрелба. Ужас. И после… Искам Брендън да дойде тук и да ми го обясни. Веднага.
Отец Висажик успя да изтръгне адреса от Толк, хукна навън и подкара колата си твърде бързо. След половин час той пристигна на улица с еднакви, шестетажни, тухлени жилищни сгради. Стефан не можа да паркира пред къщата, чийто адрес му бяха казали, защото по-голямата част от пространството беше заета от полицейски коли. Радиопредавателите им изпълваха студения въздух с металически хор от диспечерски кодове и жаргон. Две ченгета наблюдаваха превозните средства, за да предотвратят евентуален вандализъм. В отговор на въпроса на отец Висажик, те му казаха, че действието се развива на третия етаж в апартамент 3-Б на семейство Мендоса.
Стефан влезе в апартамента и видя бежово канапе, опръскано с кръв. На светложълтата стена бе описана дъга от капки кръв. Там явно някой бе прострелян с куршуми голям калибър, които бяха минали през тялото му. В мазилката зееха четири дупки от куршуми. Абажурът на лампата, масичката за кафе, лавицата с книги и част от килима също бяха изпръскани с кръв.
Холът и кухнята бяха пълни с детективи, униформени полицаи и лаборанти. Държанието им озадачи отец Висажик. Те очевидно си бяха свършили работата, но никой не си тръгваше. Служителите на реда стояха на групи по двама-трима и тихо разговаряха, сякаш бяха на погребение или в църква.
Работеше само един детектив. Той седеше до масата, задаваше въпроси на жена от латиноамерикански произход с лице на Мадона и записваше отговорите й в тефтерче. Стефан чу, че детективът я нарече госпожа Мендоса. Тя се опитваше да сътрудничи, но беше разсеяна и често поглеждаше към мъж на нейните години, вероятно съпругът й, който държеше дете в ръцете си и крачеше напред-назад. Детето беше симпатично момченце на около шест години. Господин Мендоса непрекъснато му говореше и милваше гъстите му коси. Този човек очевидно едва не бе загубил сина си в инцидента в апартамента и искаше да го притиска в прегръдките си, за да се увери, че най-лошото всъщност не се е случило.
Един от полицаите забеляза Стефан и попита: