— Отец Висажик?
Гласът му беше тих, но при споменаването на името на Стефан, всички млъкнаха. Отец Висажик не си спомняше да е виждал изражения като тези, които се появиха на лицата на присъстващите. Сякаш всички го очакваха да каже едно-единствено изречение, което ще хвърли светлина върху загадката на битието и кратко и ясно ще обясни смисъла на живота.
„Какво става тук, за Бога?“ — неспокойно се запита Стефан.
— Насам, отче — каза полицаят.
Отец Висажик махна ръкавиците си и го последва. Останалите се дръпнаха, за да им сторят път. Двамата влязоха в безупречно чиста спалня, където седеше Уинтън Толк.
— Отец Висажик е тук — рече придружителят на Стефан и излезе.
Толк бе сложил лакти на коленете си и бе закрил с ръце лицето си и не вдигна глава.
Полицаят до него стана и се представи като Пол Армс, партньорът на Толк.
— Мисля, че е по-добре да го чуете от Уинтън — каза Армс. — Ще ви оставя насаме.
Той излезе и затвори вратата.
Отец Висажик придърпа стол и седна срещу Толк, за да го гледа в очите.
— Какво се е случило, Уинтън?
Толк вдигна глава и Стефан се изуми, като видя изражението му. Пасторът мислеше, че полицаят е разстроен от случилото се в хола. Но лицето му показа, че Уинтън е въодушевен и изпълнен с вълнение, което едва сдържа. В същото време, изглежда, изпитваше страх и беше силно обезпокоен от нещо, което не му позволяваше да се отдаде изцяло на емоциите си.
— Какъв е Брендън Кронин, отче? — Гласът на Толк трепереше като на човек, който преживява или голяма радост, или ужас.
Отец Висажик се поколеба, сетне реши да каже истината:
— Той е свещеник.
Ченгето поклати глава.
— Казаха ми друго.
Стефан въздъхна и кимна, после обясни как Брендън е загубил вярата си в Бога и му разказа за нетрадиционната терапия, включваща седмица в патрулна полицейска кола.
— Не ви казахме, че е свещеник, за да не се държите по различен начин с него… и защото искахме да му спестим неудобството.
— Свещеник, загубил вярата си в Бога? — озадачено попита Уинтън.
— С течение на времето ще си я възвърне.
— Как ме излекува Брендън, когато ме простреляха? Как извърши онова… чудо? Как?
— Защо реши, че е чудо?
— Бях прострелян два пъти в гърдите от упор. След три дни ме изписаха от болницата. Три дни! А след десет бях готов да се върна на работа, но ме накараха да остана вкъщи още две седмици. Лекарите непрекъснато говореха за тежкото ми състояние и за необикновеното излекуване. Започнах да мисля, че те се опитват да обяснят възстановяването ми не на мен, а на себе си. Но още смятах, че съм извадил невероятен късмет. Преди седмица се върнах на работа и тогава… се случи нещо друго. — Толк разкопча ризата си и вдигна фланелката, за да покаже гърдите си. — Белезите.
Отец Висажик потрепери и се вторачи в гърдите му. Входните рани от куршумите бяха зараснали. Бяха останали белезникави петна. Хирургичните шевове се виждаха само ако се вгледаш отблизо. Нямаше подпухване и зачервяване. Кожата беше гладка.
— Виждал съм рани от куршуми — продължи Уинтън. Страхът още потискаше вълнението му. — Кожата е загрубяла, набръчкана и удебелена. Грозна картина. Човек не може да бъде прострелян с два патрона трийсет и осми калибър в гърдите и след три седмици да изглежда така.
— Кога за последен път ходи на лекар? Той видя ли това?
Полицаят закопча ризата си с треперещи ръце.
— Преди седмица ходих при доктор Сонърфорд. Тогава раните още бяха на гърдите ми. Белезите изчезнаха през последните четири дни. Кълна се, отче, че ако стоя достатъчно дълго пред огледалото, ще ги видя как зарастват. Напоследък мисля за посещението ти в болницата на Коледа. Струва ми се, че държанието ти беше странно. Спомням си въпросите, които зададе за Брендън и се запитах… Искам да знам дали Брендън е излекувал и някой друг.
— Да. Но… не мога да кажа кого. Но ти не се обади за това, Уинтън. Не беше, за да покажеш на Брендън, че раните ти са заздравели. Гласът ти беше настойчив, дори граничеше с паника. И защо са всички тези полицаи тук? Какво се е случило?
Толк се усмихна едва-едва, после на лицето му се изписа страх. Гласът му беше развълнуван.
— Пол и аз патрулирахме с колата. Обадиха се и ни казаха този адрес. Заварихме тук шестнайсетгодишно дрогирано момче. Беше обезумял. Същински звяр. Проклетият наркотик унищожава мозъчните клетки. После, когато всичко свърши, разбрахме, че името му е Ернесто, синът на сестрата на госпожа Мендоса. Преди седмица дошъл да живее тук, защото родителите му вдигнали ръце от него. Семейство Мендоса… са добри хора. Виждаш колко е чист и подреден апартаментът им.