От двете страни на входа имаше стоманена мрежа с бодлива тел отгоре, висока два метра и половина, която изчезваше в гората. Доминик забеляза бяла табела с червени букви, която предупреждаваше:
Хубавото му настроение се изпари. Той мислеше, че охраната по периметъра на военния склад ще е минимална. В края на краищата същинският вход за Тъндър Хил беше през дебелите два-три метра противобомбени врати, вградени в склона на хълма. Тази бариера изглеждаше толкова непревземаема, че нямаше смисъл да инсталират максимални мерки за сигурност по външния периметър на територията. Но явно тайната, която криеха там, беше толкова важна, че не се бяха доверили дори на противобомбените врати и подземните пещери.
— Шиповете на пътя са отскоро — добави Ърни. — И преди две години портата не беше толкова яка. Оградата винаги е била тук, но по-рано по нея не минаваше електрически ток.
— Няма начин да погледнем отвътре.
Макар че никой не го бе споменал, за да не изглежда глупак в очите на другия, всеки се надяваше, че ще стигнат до противобомбените порти на хранилището и ще огледат земите, които военните бяха отнели от фермерите Бруст и Дирксън. А може би дори да им провърви да попаднат на още някое парче от ребуса, който се бяха заловили да подреждат. Доминик не хранеше надежди, че ще проникнат в подземията. Но влизането на територията на Тъндър Хил и разузнаването там не изглеждаха неосъществима мечта.
Той се запита дали телекинетичните му способности може да помогнат да преодолеят укрепленията на склада, но веднага отхвърли тази мисъл. Едва ли щеше да може да използва дарбата си, докато не започнеше да я контролира. Тази вътрешна сила го плашеше. Доминик усещаше, че способностите му могат да причинят огромни разрушения и смърт, ако не съумее да ги овладее, и не искаше отново да рискува, освен ако не беше крайно наложително.
— Е, и без това смятаме да влезем през официалния вход. Хайде, да разгледаме още от оградата — каза Ърни, настъпи педала за газта, погледна в огледалото за обратно виждане и добави. — О, между другото, следят ни.
Доминик се стресна и също погледна в огледалото. На стотина метра зад тях имаше пикап с двойно по-широки гуми от обикновените. На покрива бяха монтирани прожектори, а отпред имаше гребло за сняг. Доминик беше убеден, че хората, които живееха в планината, имаха подобни пикапи, но този приличаше на военен. Стъклата бяха тъмни и шофьорът и пътниците не се виждаха.
— Сигурен ли си, че ни следят? Кога се появиха? — попита той.
— Забелязах ги на около осемстотин метра, след като тръгнахме от мотела — отговори Ърни. — Щом намалим или увеличим скоростта, те правят същото.
— Мислиш ли, че ще имаме неприятности?
— Да. Ако те поискат.
— Вярвам ти.
Пътят стана по-стръмен, а тъмнопепелявото небе сякаш надвисна още по-близо над земята. Дърветата от двете страни на шосето се сгъстиха. Пикапът ги следваше неотлъчно.
Госпожа Холбърг, майката на Емили, отвори вратата.
— Съжалявам, че идвам, без да ви се обадя предварително, но се случи нещо изключително странно и трябва да разбера дали Емелийн… — започна отец Висажик и млъкна по средата на изречението, защото видя, че госпожа Холбърг е силно обезпокоена. Очите й бяха широко отворени от изумление и страх.
— Слава Богу, че сте вие, отче. Помня ви от болницата. Но как разбрахте, че трябва да дойдете? Още не сме се обадили на никого.
— Защо? Какво се е случило?
Вместо да отговори, тя го хвана под ръка, затвори вратата и го поведе нагоре по стълбите. Господин Холбърг и една от сестрите на Емелийн стояха в коридора на втория етаж и се бяха вторачили в нещо, което, изглежда, ги привличаше и едновременно отблъскваше. От стаята, пред която бяха застанали, се чуваше тупкане, дрънчене и мелодичен момичешки смях.
— Слава Богу, че сте тук, отче — каза господин Холбърг. — Не знаехме какво да правим. Не смеехме да повикаме помощ, за да не станем за смях. Но сега, след като дойдохте, съм по-спокоен.
Стефан предпазливо погледна през отворената врата и видя детска стая, пълна с плюшени мечета, големи плакати на младежки идоли, закачалка с колекция от причудливи шапки, ролкови кънки, касетофон и флейта. Другата сестра на Емелийн стоеше втрещена. Лицето й беше бледо. Емелийн изглеждаше още по-добре, отколкото в болницата на Коледа. Бе прегърнала една от възглавниците и се смееше на невероятните си изпълнения, които бяха хипнотизирали и уплашили останалите членове на семейството.