Отец Висажик влезе в стаята. Емелийн се изкикоти на лудориите на две малки плюшени мечета, които танцуваха във въздуха. Движенията им бяха прецизни и отмерени като на истински балетисти.
Но мечетата не бяха единствените неодушевени предмети, оживели като по магия. Ролковите кънки препускаха насам-натам. Шапките се люлееха на закачалката. Играчките на лавицата подскачаха.
— Емелийн? — попита Стефан.
Момиченцето го погледна.
— Приятелят на Дундьо. Здравейте, отче. Не е ли страхотно?
— Ти ли го правиш, Емелийн?
— Аз? — искрено се учуди тя. — Не. Не съм аз.
Но отец Висажик забеляза, че танцуващите във въздуха мечета започнаха да се движат хаотично, когато Емелийн отклони вниманието си от тях. Играчките не паднаха на пода, но объркаха посоката и се сблъскаха. Движенията им станаха тромави.
Освен това Стефан видя, че предишните явления не са били безобидни. На пода се бе счупила керамична лампа. Един от плакатите беше скъсан. Огледалото на тоалетката беше напукано.
— Отначало беше малко страшно — каза Емелийн, която проследи погледа му. — Но после всичко се успокои и стана… забавно.
Докато Емелийн говореше, флейтата излетя от калъфа и застана във въздуха на няколко сантиметра от мечетата. Момиченцето я видя и се обърна към нея. Щом я погледна, от флейтата се разнесе приятна мелодия.
— Това е „Песента на Ани“! — развълнувано извика Емелийн, подскачайки на леглото. — По-рано я свирех.
— Ти я свириш и сега — рече отец Висажик.
— О, не. Кокалчетата ми се схванаха и преди година спрях да свиря на флейта. Сега съм излекувана, но още не мога да свиря.
— Но ти не използваш ръцете си, за да свириш, Емелийн.
— Мислите, че свиря аз?
Детето го погледна учудено, отклонявайки вниманието си от музикалния инструмент, и флейтата издаде няколко фалшиви звуци и млъкна. Още стоеше във въздуха, но лудешки се клатеше. Емили отново се съсредоточи върху инструмента и флейтата започна да свири мелодично.
— Аз? — изумено повтори момиченцето и погледна сестрите и родителите си. — Аз!
Стефан разбра какви чувства я вълнуват и преглътна с усилие. Преди месец Емелийн беше почти парализирана, не можеше да се облича и не очакваше нищо, освен влошаване на състоянието си, болка и накрая смърт. А сега тя беше не само излекувана, но и притежаваше зрелищна дарба.
Отец Висажик искаше да й каже, че по някакъв начин тази способност несъзнателно й е предадена от Брендън, нейният Дундьо, но сетне щеше да се наложи да обясни откъде Кронин притежава дарбата си, а не можеше да го направи. Пък и нямаше време дори да им каже какво знае със сигурност. Беше девет и петнайсет. Вече трябваше да е в Евънстън. Времето беше от критично значение, защото Стефан започваше да подозира, че ще вземе самолет за Невада. Онова, което ставаше в Елко Каунти, несъмнено беше по-невероятно от случващото се в Чикаго и той реши да вземе участие в събитията.
Емелийн погледна реещите се във въздуха плюшени мечета, които мигновено възобновиха танца си.
Отец Висажик се замисли върху думите на Уинтън Толк. „Силата още е в мен. Сигурен съм. Чувствам я. И не е само способността да лекувам, но и още нещо.“ Полицаят не знаеше какви способности притежава освен лечителските, но Стефан подозираше, че на Уинтън му предстоят изненади, подобни на онези, които бяха развълнували семейство Холбърг.
— Отче, ще го направите ли? — попита господин Холбърг.
— Моля ви, искаме да го сторите колкото е възможно по-скоро. Незабавно. Може ли да започнете веднага? — добави госпожа Холбърг.
— Съжалявам, но… какво искате да направя? — озадачено попита отец Висажик.
— Да прогоните злите духове, разбира се — отговори господин Холбърг.
Стефан се вторачи недоверчиво в тях и едва тогава разбра защо се бяха разтревожили и се успокоиха, когато го видяха.
— Не е необходимо да прогонвам зли духове — засмя се той. — Това не е дело на Сатаната. О, съвсем не!
С периферното си зрение отец Висажик съзря движение на пода. Едно от плюшените мечета мина покрай него, клатушкайки се на малките си крачета.
Уинтън Толк бе казал, че ще му трябва време, докато научи какви сили притежава и започне да ги контролира. Или той грешеше, или задачата беше много по-лесна за Емелийн, отколкото за него. Децата бяха много по-възприемчиви от възрастните.
Родителите и другата сестра на Емелийн предпазливо влязоха в стаята.
Стефан разбираше опасенията им. Всичко изглеждаше наред. Силата беше добра. Но ситуацията беше толкова невероятна и силно въздействаща на примитивно ниво, че дори непоколебим оптимист като отец Висажик изпита страх.