Майлс Бенел потрепери, като си помисли какво ужасно напрежение оказва върху полковника сегашната му задача, защото онова, което бе скрито в Тъндър Хил, не можеше да бъде контролирано вечно. Това прозрение можеше да доведе Фолкърк до безобидна нервна криза или до изблик на психопатичен гняв.
Трето, Лийланд Фолкърк страдаше от лека, но упорита клаустрофобия, която беше най-силна в подземия. Този страх вероятно бе възникнал в детството, в резултат на безмилостните твърдения на родителите му, че един ден Лийланд ще гори в ада.
Фолкърк се чувстваше зле под земята и явно затова подозираше всички в Тъндър Хил.
Четвърто и най-лошото, полковникът беше мазохист. Той се подлагаше на експерименти за физическа издръжливост на болката, като се преструваше, че тези изпитания са необходими, за да поддържа високо ниво на годност и отлични рефлекси, изискващи се от всеки член на ОСРВК. Но мръсната му малка тайна беше, че Фолкърк изпитва удоволствие от страданието.
Майлс Бенел беше по-обезпокоен от този аспект в характера на полковника, отколкото от всичко останало в психологичния портрет. Фолкърк обичаше болката и нямаше нищо против да се измъчва заедно с всички в Тъндър Хил, ако решеше, че страданията са необходими, за да пречистят света. Фолкърк може би дори изпитваше удоволствие от перспективата да умре.
Майлс Бенел седеше в мрака и се тревожеше. Мислите му бяха нерадостни.
Но дори смъртта не го плашеше толкова много, колкото опасенията, че докато убива всички в Тъндър Хил, Фолкърк ще унищожи и самия проект. Направеше ли го, полковникът щеше да лиши човечеството от най-голямата новина в историята и вероятно от единствения шанс за мир, безсмъртие, благополучие и превъзходство.
Лийланд Фолкърк стоеше в кухнята на семейство Блок и гледаше албума на масата. Отвори го и видя снимки и рисунки на луната, всички оцветени в червено.
Шестима командоси от ОСРВК претърсваха мотела и двора.
Дишайки дълбоко, за да освободи част от напрежението, Лийланд разгледа странната колекция на детето. Той беше спокоен и се владееше, независимо от поредицата провали. Фолкърк се гордееше с контрола си. Нищо не беше в състояние да го изкара от равновесие.
По стълбите отекнаха забързаните, тежки стъпки на лейтенант Хорнър, който след миг влезе в кухнята.
— Сър, проверихме всички стаи в мотела. Тук няма никой. Излезли са през задната врата. В снега има следи от гуми от две превозни средства. Не може да са отишли далеч в тази буря.
— Изпрати ли хора да ги проследят?
— Не. Но са готови да тръгнат. Не се тревожи. Ще ги хванем.
— Разбира се. Сигурен съм. — Лийланд се контролираше отлично и демонстрираше пред адютанта си непоколебимо чувство за контрол. — Щом изпратиш хората си, ще се срещнем долу, за да разгледаме картата на окръга. Те трябва да излязат на главен път някъде. Ще предвидим следващия им ход и ще ги чакаме.
— Слушам, сър.
Лейтенантът излезе, а Фолкърк спокойно продължи да прелиства рисунките. Червени луни.
Взе албума и го хвърли. Тетрадката се блъсна в бюфета и рикошира в хладилника. На пода се разпиляха десетина тъмночервени луни. Фолкърк видя керамична чаша с усмихнат мечок, който се потупва по корема, грабна я и също я запокити на пода. Чашата се пръсна на стотици парченца. Сетне Лийланд събори радиото. Захарницата. Брашното. И машината за кафе.
Той застана за миг неподвижно, дишайки дълбоко и равномерно. После се обърна, спокойно излезе от кухнята, слезе по стълбите и отиде в рецепцията да обсъди положението с лейтенант Хорнър.
— Луната! — извика Марси. — Мамо, погледни! Луната! Защо, мамо, защо? Виж луната!
Стреснат от писъците й, Нед удари спирачки.
Марси отново извика, отскубна се от прегръдките на майка си и запълзя върху Ърни с намерението да избяга от онова, което бе видяла в спомените си. Момиченцето очевидно не съзнаваше, че е в джипа, а се бе пренесло на друго, странно място.
Ърни я притисна до гърдите си и започна да я успокоява.
Ужасът на Марси постепенно намаля. Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Детето спря да пищи, но тихо и уплашено повтаряше:
— Луната, луната, луната… Не й позволявайте да ме вземе.
— Успокой се, миличка — каза Ърни, галейки косите й. — Ти си в безопасност. Няма да те дам на никого.
— Тя си спомни нещо — рече Брендън.