Тя взе вътрешностите и ги върна в тялото, като търсеше някакъв пропуск, но не видя нищо нередно. Останалото беше лесно — полагането на тлъстините и мускулите на мястото им и зашиването на първоначалния разрез с дебел черен конец.
Сестрата на анестезиолога махна паравана пред лицето на Вайъла Флечър.
Анестезиологът прекъсна притока на упойка.
Другата сестра изключи касетофона.
Джинджър погледна лицето на пациентката, което беше бледо, но не и необичайно изнурено. Маската на респиратора още беше на устата й, но сега през нея й подаваха само кислород.
Медицинските сестри отстъпиха назад и махнаха гумените ръкавици.
Клепачите на Вайъла Флечър потрепнаха и от устата й се изтръгна стон.
— Госпожо Флечър? — попита анестезиологът.
Пациентката не реагира.
— Вайъла? — рече Джинджър. — Чуваш ли ме, Вайъла?
Жената не отвори очи, но размърда устни и промълви:
— Да, докторе.
Джинджър прие поздравленията на екипа и двамата с Джордж излязоха от операционната зала. Тя имаше чувството, че е пълна с хелий и има опасност да се отскубне от оковите на гравитацията. Но докато махаше ръкавиците, хирургичната маска и престилката, жизнерадостното й настроение намаля. Обзе я силна умора. Вратът и раменете я боляха. Краката й се бяха схванали.
— Господи! Изтощена съм.
— Как няма да си изтощена? — каза Джордж. — Започна в седем, а сега минава дванайсет. Присаждането на аорта е адски уморително.
— И ти ли се чувстваш така след подобна операция?
— Разбира се.
— Но аз изведнъж усетих умора. В операционната зала се чувствах отлично. Имах чувството, че мога да продължа още няколко часа.
— Ти приличаше на богиня, която се дуелира със смъртта и печели. А богините не се уморяват. Божиите дела са твърде забавни, за да чувстваш умора.
Джинджър разопакова антибактериалния сапун, започна да мие ръцете си и погледна в канала на мивката, където се стичаше водата. Сапунените мехурчета се въртяха спираловидно и потъваха надолу. Този път необяснимият страх я порази и завладя почти без предупреждение. Вниманието й се съсредоточи върху канала, който сякаш пулсираше и се разширяваше, досущ увреден от злокачествено образувание.
Джинджър изпусна сапуна, извика от ужас, отскочи назад и се блъсна в Агата. После смътно чу, че Джордж Ханаби вика името й. Но образът му избледняваше и се превръщаше в мъгла, сякаш се разсейваше в изпарения, омара или облаци, и вече не изглеждаше реален. Агата и вратите на операционната зала също избледняха. Всичко избледня, освен мивката, която ставаше все по-голяма, масивна и сюрреалистична. Джинджър бе обзета от смъртен страх, но опита да си внуши, че това е само обикновена мивка и трябва да се вкопчи в тази истина, в реалността, и да се съпротивлява на силите, които я дърпат надолу.
Тя побягна. Мъглата около нея се сгъстяваше и Джинджър изгуби представа за действията си.
Първото, което видя, беше снегът. Покрай лицето й се сипеха едри бели снежинки, които бавно се въртяха и лениво падаха на земята като понесени от вятъра семена на глухарче. Джинджър вдигна глава и видя сивото небе. Косите й побеляха от снега, докато се опитваше да се ориентира. Снежинките се топяха по лицето й, но тя постепенно осъзна, че страните й са мокри от сълзи. Джинджър тихо плачеше.
Стана й студено. Ръцете й се вкочаниха и тялото й започна да трепери неудържимо.
После осъзна, че се е свила в ъгъла между две леденостудени тухлени стени, прибрала е колене до брадичката си и е обвила ръце около краката си — поза на самозащита и на страх. Бетонният под и стените изсмукваха топлината от тялото й, но Джинджър нямаше сили, нито воля да стане и да влезе в сградата.
Тя си спомни, че се бе вторачила в канала на мивката, безумната си паника, сблъскването с Агата, изуменото изражение на лицето на Джордж Ханаби и писъците си. Не помнеше какво стана после, но явно бе избягала от някаква въображаема опасност. Това се бе случило пред очите на колегите й и сигурно щеше да доведе до съсипването на кариерата й.
Джинджър седеше в края на служебния път, водещ към центъра на болничния комплекс. Вляво бяха металните врати за крематориума, а по-нататък — аварийното стълбище.
Тя си спомни за срещата си с крадеца изнасилвач по време на стажа си в Колумбия. Той я бе завлякъл в уличка, която много приличаше на тази. Но тогава Джинджър овладя положението и победи, докато сега губеше битката и беше безпомощна и объркана. Тя съзря черен хумор в положението, в което бе изпаднала. Ученето, трудностите, работата, надеждите и мечтите са били безсмислени. Сега, когато най-после бе постигнала успех като хирург, тя бе изменила на Джордж, на Ана, на Джейкъб и на себе си. Джинджър не можеше повече да отрича истината, нито да не обръща внимание на очевидното. С нея нещо не беше наред и това сигурно щеше да сложи край на кариерата й в медицината. Психоза? Тумор в мозъка? Или аневризма?