Гласът на Бенел ставаше все по-тих, докато накрая се превърна в шепот, сякаш се намираха в църква.
— Умрели са на двайсет и пет хиляди светлинни години от родината си. Вече са били мъртви, когато човечеството още е живяло в пещери и е започвало да изучава основите на земеделието. Когато тези… невероятни пътешественици са починали, населението на земята е било едва пет милиона, по-малко, отколкото сега живее само в Ню Йорк. През следващите десет хиляди години, докато ние сме се мъчели да се измъкнем от калта и да изградим една неустойчива цивилизация, вечно крепяща се на ръба на унищожението, тези осем изследователи постепенно са се приближавали към нас.
Брендън също докосна ковчега. В очите му блеснаха сълзи. Джинджър отгатна мислите му. Той беше свещеник и бе дал обет за бедност и безбрачие и бе загърбил много от удоволствията на светския живот като саможертва пред Бога. Но никое от лишенията му не можеше да се сравни с онова, което пришълците бяха дали за тяхната кауза.
— Но за да са намерили други разумни същества, когато разстоянията са толкова големи, а шансът — толкова малък, те трябва да са изпратили много такива кораби — каза Паркър.
— Да. Смятаме, че всяка година са изпращали стотици, дори може би хиляди. И са го правили повече от сто хиляди години, преди да изстрелят този кораб. Както вече ви казах, това е религията им. Другите пет вида, които са открили, се намират на петнайсет хиляди светлинни години от родината им. И са разбирали, че са попаднали на разумен живот след още петнайсет хиляди години, защото за толкова време е пристигало в родината им посланието за осъществения контакт. Започвате ли да схващате дълбочината и измеренията на себеотрицанието им?
— Повечето кораби тръгват и никога не се връщат — каза Ърни. — И не постигат успех. Само пътуват в безкрайния космос, докато екипажът им умре.
— Да — рече Бенел.
— Но не спират — каза Доминик.
— Може би никога няма да се срещнем с тях — добави Нед.
— Да речем, че минат сто години, докато човечеството се научи да прилага познанията и технологията, които са ни донесли — каза Бенел. — И още… най-малко хиляда, докато съзреем достатъчно, за да бъдем толкова всеотдайни като тях и да направим същата саможертва. Тогава ще изстреляме космически кораб с екипаж, който ще заспи летаргичен сън. И вероятно ще намерим начин да усъвършенстваме процеса, за да стареем по-бавно. Никой от нас няма да го доживее, но това ще стане. Убеден съм. И после… след трийсет и две хиляди години нашите потомци ще бъдат там, ще върнат визитата и ще установят контакт с онези същества.
Всички се умълчаха, опитвайки се да проумеят невероятните измерения на онова, което си бяха представили.
Джинджър почувства неописуемо, но приятно вълнение.
— Това е Божият замисъл — каза Брендън. — Тук става дума не за човешки, а за Божи план.
— Струва ми се, че вече не е толкова важно кой ще спечели световната клубна титла по футбол тази година, нали? — подхвърли Паркър.
Доминик сложи ръце на кръговете над контейнерите за летаргичен сън и каза:
— Мисля, че в онази юлска нощ само шестима от членовете на екипажа бяха мъртви, доктор Бенел. Започвам да си спомням какво стана, след като влязохме в кораба. Почувствах, че нещо живо в тези два контейнера ме вика. Умираше, но още беше живо.
— Да — каза Брендън. По лицето му вече се стичаха сълзи. — Спомням си, че златистата светлина идваше от два от тези контейнери и ме привличаше. Бях принуден да се приближа и да сложа ръце на кръговете. И когато го сторих… разбрах, че нещо под капака отчаяно се е вкопчило в живота, но не заради себе си, а за да ми подари нещо. И когато докоснах кръговете, ми го даде. И после умря. Тогава нямах представа какво има в мен. Дори сега, когато знам, предполагам, че ще ми трябва време да проумея и да се науча да използвам силата.
— Било е живо — потресен каза Бенел. — Ами… Две от телата се бяха превърнали в прах… Други две се бяха разложили… Останалите четири бяха в много по-добро състояние, а две от тях изглеждаха идеално запазени. Но и през ум не ни е минавало…
— Да — прекъсна го Доминик, който явно си спомни още неща. — Умираше, но се държеше, за да ми предаде дарбата. Очаквах, че после ще ме разпитат и ще имам възможност да кажа какво ми се е случило в космическия кораб. Но правителството изгаряше от нетърпение да предпази обществото ни от шока от контакта и се страхуваше от неизвестността… Така и не можах да разкажа нищо.