Тогава бяха доволни, защото бяха извършили успешен удар на важна спирка по маршрута на трафика за пренасяне на парите на мафията, събрани от търговия с наркотици в половината щат Ню Джърси. В неделя и понеделник десетина куриери донасяха в склада куфари, пътнически чанти, картонени кутии и хладилни чанти, пълни с пари. Във вторник пристигаха счетоводителите на мафията, за да изчислят печалбата. А всяка сряда куфарите с пачки банкноти заминаваха за Маями, Лас Вегас, Лос Анджелис, Ню Йорк и други финансови центрове, където съветници по инвестициите от Харвард или Колумбийския университет, васали на мафията, ги пускаха в оборот. Джак, Морт и Томи се бяха намесили между счетоводителите и съветниците и бяха отмъкнали четири тежки чанти, пълни с долари. „Ние сме само посредници“ — каза Джак на тримата ядосани главорези, които още седяха завързани в кабинета, и Морт и Томи се бяха засмели.
Но сега Морт не се смееше. Той беше петдесетгодишен, плешив, с голям корем и прегърбени рамене, и както обикновено, бе облечен в черен костюм и сив шлифер, а Джак и Томи бяха с джинси и якета с подплата. Тази вечер обаче костюмът на Морт беше измачкан, а гласът му — уморен и строг.
— Кой е там? — попита той, когато Джак тресна вратата и бързо отстъпи встрани.
— Най-малко двама типа с микробус „Форд“.
— От мафията ли са?
— Видях само единия — отговори Джак. — Приличаше на неуспешен експеримент на доктор Франкенщайн.
— Е, поне всички врати са заключени.
— Те сигурно имат ключове.
Тримата бързо се скриха в мрака между купчините касети и кашони. Складът беше огромен и съдържаше най-различни стоки — телевизори, микровълнови фурни, миксери, тостери, части за трактори, водопроводни части и още много неща. През деня там работеха много хора, но нощем, когато нямаше никой, помещението изглеждаше страшно. В лабиринта от пътеки между стоките се разнасяха странни, шепнещи звуци. Навън валеше силно и лапавицата шумолеше, тракаше, чукаше и съскаше по покрива, сякаш между гредите се движеха множество чудати същества.
— Казах ти, че е грешка да ударим мафията — рече Томи Сънг, трийсетгодишен американец от китайски произход. — Бижутерски магазин, бронирани коли, дори банки — да, но мафията — не, за Бога. Глупаво е да удариш мафията. Това е все едно да влезеш в бар, пълен с морски пехотинци и да се изплюеш на националното знаме.
— Тогава защо дойде? — попита Джак.
— Ами, защото преценките ми невинаги са точни.
— Появата на микробус по това време означава само едно — с отчаян и съкрушен глас каза Морт. — Те носят някакви гадости, вероятно кокаин или хероин. Затова не са само шофьорът и онзи тип, който си видял. Отзад в микробуса сигурно има още двама, които охраняват стоката и са въоръжени с картечни пистолети „Узи“.
— Тогава защо вече не си проправят път със стрелба? — попита Томи.
— Защото не знаят колко сме и с какво сме въоръжени. Ще се промъкнат предпазливо — отговори Джак.
— Микробусът, използван за пренасяне на наркотици, сигурно има радиовръзка и те вече са повикали подкрепления — рече Морт.
— Искаш да кажеш, че мафията има цял моторен парк с радиомикробуси, все едно е проклета телефонна компания? — попита Томи.
— Напоследък те са организирани като всеки друг бизнес — отговори Морт.
Тримата се заслушаха, но не чуха стъпки, а само плющенето на лапавицата по покрива.
Изведнъж Джак изпита усещането, че револверът трийсет и осми калибър в ръката му е детска играчка. Морт имаше деветмилиметров пистолет „Смит и Уесън“, а Томи — револвер „Смит и Уесън“, модел 19, „Комбат Магнум“, който бе прибрал в якето си, когато по всичко личеше, че опасната част от работата е свършила. Тримата бяха добре въоръжени, но не бяха готови да посрещнат изстрелите на картечни пистолети „Узи“. Джак си спомни стари документални филми за изпаднали в отчаяние унгарци, които се опитваха да спрат руските танкове с камъни и пръчки. Когато имаше неприятности, Джак Туист обичаше да драматизира нещата и да се поставя в ролята на благородна жертва на обществена несправедливост, сражаваща се със силите на злото. Той съзнаваше тази своя склонност и я смяташе за едно от най-привлекателните си качества. Но в момента положението беше толкова напрегнато, че не беше необходимо да го драматизира.
Морт явно разсъждаваше по същия начин, защото каза:
— Няма смисъл да се опитваме да се измъкнем през задната врата. Те вече са се разпределили — двама отпред и двама отзад.
Това бяха единствените два изхода. Складът нямаше прозорци, отдушници и мазе. Нямаше начин да стигнат до покрива. Докато се подготвяха за обира, тримата бяха разучили плановете на сградата и сега знаеха, че са хванати натясно.