Джак се върна в стаята, каза довиждане на нереагиращата си съпруга, целуна я, вдъхна още веднъж уханието на косите й и в пет и половина излезе.
Той седна зад волана на шевролета си и потегли, като гледаше с презрение шофьорите и пешеходците. Събратята му. Добрите, милите, благородните и порядъчните хора на праволинейния свят щяха да го гледат с отвращение, ако знаеха, че Джак е професионален крадец, макар стореното от тях на него и на Джени да го бе подтикнало към престъпността.
Той знаеше, че гневът и огорчението не решават нищо и не нараняват никого освен него. Горчивината разяждаше душата. Джак не искаше да бъде огорчен, но понякога не можеше да го превъзмогне.
По-късно, след като вечеря сам в китайски ресторант, той се прибра в дома си — просторен апартамент с една спалня в луксозна сграда на Пето Авеню, с изглед към Сентръл Парк. Официално апартаментът беше собственост на корпорация с централа в Лихтенщайн, която го бе купила с чек, издаден на сметка в швейцарска банка, и всеки месец водата, отоплението, електричеството и телефонът се плащаха с чек от „Банк ъв Америка“. Джак Туист живееше там под името Филип Делон. На портиера и на неколцината съседи, с които разговаряше, той беше известен като странният и с леко съмнителна репутация син на богато френско семейство, чиито родителите уж го бяха изпратили в Америка, за да разузнае къде да вложат парите си, а всъщност за да се отърват от него. Джак говореше свободно френски и можеше да говори английски с убедителен френски акцент, без да допуска грешка и да се издава. Разбира се, не съществуваше никакво френско семейство и корпорацията в Лихтенщайн и сметката в швейцарска банка бяха негови, и единственото богатство, което трябваше да инвестира, беше откраднатото от другите. Джак не беше обикновен крадец.
Той се приближи до дрешника в спалнята и отмести двойната преграда в задната част, после извади две чанти от тайника, занесе ги в хола и без да си прави труда да запали лампите, ги сложи на любимото си кресло до големия прозорец. Сетне отиде в кухнята, взе бутилка бира от хладилника и се върна в хола. Седна до прозореца и се вторачи в парка, където светлините се отразяваха в снега, покрил земята, и хвърляха странни отблясъци върху дърветата.
Джак знаеше, че печели време. Накрая запали лампата до креслото, отвори по-малката чанта и започна да изважда съдържанието.
Скъпоценни камъни. Диаманти. Медальони и огърлици. Гривна с изумруди. Три други гривни с диаманти и сапфири. Пръстени, брошки, накити и игли за шапки.
Това бяха постъпленията от кражбата, която бе извършил сам преди шест седмици. Трябваше да има и съучастник, но използвайки въображението си, Джак бе намерил начин да се справи сам и обирът мина гладко.
Единственият проблем беше, че той не изпита никакво удоволствие от обира. Когато извършеше успешно някой удар, Джак обикновено дни наред беше в повишено настроение. За него това не бяха само престъпления, но и актове на възмездие срещу праволинейния свят, отплата за онова, което бяха сторили на него и на Джени. До двайсет и девет годишната си възраст той бе дал много на обществото и на страната си, но за награда се озова в една дупка в Централна Америка, в затвора на диктатор, където го оставиха да гние. А Джени… Джак не искаше да мисли за състоянието, в което я намери, когато най-после успя да избяга и се прибра вкъщи. И сега той вече не даваше, а взимаше от обществото, при това с огромно удоволствие. Най-голяма радост му доставяше да нарушава правилата, да взима каквото иска и да се измъква безнаказано. До обира на бижутата преди шест седмици. След като операцията приключи, Джак не изпита чувство за победа и възмездие. Липсата на вълнение го уплаши. Та нали в края на краищата живееше именно заради това.
Той седеше в креслото до прозореца и трупаше бижутата на коленете си, вдигаше ги към светлината и се опитваше да изпита чувство на удовлетворение и отмъщение.
Трябваше да се отърве от скъпоценностите веднага след обира, но нямаше желание да се разделя с тях, докато не извлечеше поне малко удоволствие.
Обезпокоен от липсата на емоции, Джак прибра бижутата в чантата, от която ги бе извадил.
В другата чанта беше делът му от плячката от обира в склада на мафията преди пет дни. Тогава успяха да отворят само единия от двата сейфа, но там имаше три милиона и сто хиляди долара.
Джак вече трябваше да е започнал да превръща парите в чекове и да ги изпраща на банковите си сметки в Швейцария, но ги държеше в себе си, защото както и с бижутата, притежаването им още не му бе донесло чувство за победа.