— Така ли?
Вратата се отвори и в офиса влезе шофьор, който попита дали има свободни стаи.
Той беше висок и слаб мъж с каубойска шапка, яке и джинси. Фей му направи комплимент за шапката, предразположи го, накара го да се почувства като стар приятел и го регистрира.
Опитвайки се да забрави странното си преживяване на магистралата и да не мисли за настъпващата нощ, Ърни закачи якето си на месинговата закачалка и се приближи до дъбовото бюро, където беше оставена пощата. Сметки. Реклами. Покана за благотворителен бал. Първите Коледни картички за годината. Чекът за пенсията му от военните.
Най-отдолу имаше бял плик без обратен адрес, в който имаше моментална цветна снимка, направена пред мотела, до вратата на стая номер девет. На снимката имаше трима човека — мъж, жена и дете. Мъжът беше трийсетинагодишен, хубав и с тъмен слънчев загар. Жената беше две-три години по-млада, красива брюнетка, а момиченцето — пет-шестгодишно и много симпатично. Тримата се усмихваха. Съдейки по сандалите и дрехите им — къси панталони и фланелки — Ърни предположи, че снимката е правена в разгара на лятото.
Озадачен, той я обърна, търсейки някаква обяснителна бележка. Но на гърба не беше написано нищо. В плика нямаше писмо. Пощенското клеймо беше от Елко, седми декември, миналата събота.
Ърни отново погледна хората на фотографията и макар да не ги помнеше, усети, че кожата му настръхна, както бе станало, когато го привлече онова място край магистралата. Пулсът му се учести. Той бързо сложи снимката настрана и отмести поглед от нея.
Фей още бъбреше с шофьора каубой.
Ърни се вторачи в нея. Тя имаше успокояващо въздействие. Когато се запознаха, Фей беше хубаво фермерско момиче и бе станала красива жена. Русите й коси може и да бяха започнали да побеляват, но това не се забелязваше. Сините й очи бяха ясни и бързоподвижни, а лицето — прямо, дружелюбно и малко дръзко, но винаги весело.
Шофьорът излезе. Ърни бе спрял да трепери. Той показа на Фей снимката.
— Какво мислиш?
— Това е нашата стая номер девет. Сигурно са били отседнали при нас — отговори тя и се намръщи. — Но не ги помня. Струват ми се непознати.
— Но защо ще ни изпращат снимка, без да напишат нищо?
— Ами, явно мислят, че ги помним.
— Само ако са стояли няколко дни. А аз изобщо не ги помня. Не бих забравил момиченцето. Толкова е красиво, че би могло да бъде кинозвезда.
— Аз пък бих предположила, че ще помниш майката. Много е привлекателна.
— Пощенското клеймо е от Елко. Защо някой, който живее в Елко, ще отсяда тук?
— Може би не живеят в Елко. Вероятно са били тук миналото лято и все са се канели да ни изпратят снимка и наскоро са минали оттук, но не са имали време да се отбият и са я пуснали в Елко.
— Без да напишат нищо?
— Е, да, това е странно — съгласи се Фей.
Ърни взе снимката от ръцете й.
— Освен това е правена с „Полароид“. Проявена е веднага. Моментална снимка. Щом са искали да ни я подарят, защо не са ни я оставили, като са си тръгвали?
Вратата се отвори и в рецепцията влезе мъж с къдрава коса и рунтави мустаци.
— Има ли свободни стаи?
Фей се залови да обслужва госта, а Ърни занесе снимката на дъбовото бюро. Смяташе да вземе пощата и да се качи горе, но отново се вторачи в лицата на хората на фотографията.
Беше вторник вечерта, десети декември.
8.
Чикаго, Илинойс
Когато Брендън Кронин отиде да работи като санитар в детската болница „Сейнт Джоузеф“, само доктор Джеймс Макмъртри знаеше, че той всъщност е свещеник. Лекарят бе обещал на отец Висажик, че ще пази тайната и ще възлага на Брендън трудни и неприятни задачи като на всеки друг санитар. И така, през първия си работен ден Брендън миеше подлоги, сменяше напоени с урина чаршафи, помагаше на терапевта да прави пасивна гимнастика на прикованите към леглото пациенти, нахрани с лъжичка едно осемгодишно, частично парализирано момче, бута инвалидни колички, окуражава отчаяните болни и изчисти повърнатото от две жертви на рак, на които им се догади от химиотерапията. Никой не го щадеше и не го наричаше „отче“. Сестрите, лекарите, санитарите и пациентите му викаха Брендън и той се чувстваше неудобно, досущ цивилен на бал с маски.
Първия ден, завладян от състрадание и мъка към децата в „Сейнт Джоузеф“, той два пъти се измъкна от стаята за персонала и се заключи в тоалетната, където дълго седя и плака. Брендън рида за всички, представяйки си залинялата плът на жертвите на мускулната атрофия, гнойните рани на изгорените и малтретираните тела на пострадалите от насилие.