— О, Дундьо, как се нарани? — попита тя.
Той примига учудено.
— Ръцете ти. Къде се удари?
Озадачен от въпроса й, Брендън погледна ръцете си и с изненада видя, че на дланите му има белези — червени кръгове от възпалена и подпухнала плът. Кръговете бяха пет сантиметра в диаметър и ясно очертани по краищата. Кожата около и вътре в тях беше нормална. Червените очертания приличаха на нарисувани с боя, но когато ги докосна, той усети подутините.
— Странно — каза Брендън.
Доктор Стан Хийтън беше дежурен в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“. Той се вторачи с интерес в странните кръгове на дланите на Брендън и попита:
— Боли ли?
— Не.
— А сърби ли? Пари ли?
— Не.
— За пръв път ли се появяват?
— Да.
— Знаеш ли дали имаш алергия към нещо? Не? Хм. На пръв поглед прилича на леко изгаряне, но трябва да си спомняш дали си докоснал нещо толкова горещо. Щеше да почувстваш болка. Ето защо, изключваме изгаряне. Същото се отнася и за допир до някаква киселина. Казваш, че си завел момиченцето в рентгенологията, така ли?
— Да, но не стоях в стаята с рентгена.
— Всъщност раните приличат на изгаряне от радиация. Може да е дерматомикоза, гъбична зараза, макар че симптомите са различни. Не те сърби или пари и нямаш обрив. Пък и кръговете са твърде ясно очертани.
— Тогава от какво са?
Доктор Хийтън се поколеба.
— Не мисля, че е нещо сериозно. По всяка вероятност е обрив, дължащ се на неустановена алергия. Ако не изчезнат, ще трябва да ти направим изследвания, за да определим източника на проблема.
Озадачен, Брендън се вторачи в ръцете си, после ги скръсти на коленете си.
— Ще ти предпиша най-простото лечение — лосион с хидрокортизон. Ако обривът не изчезне след два дни, пак ела при мен.
Брендън взе рецептата.
— Има ли вероятност да прехвърля заразата на децата?
— О, не. Ако мислех, че съществува и най-малката вероятност, щях да ти кажа. Дай да видя ръцете ти още веднъж.
Брендън показа дланите си.
— По дяволите! — възкликна доктор Хийтън.
Кръговете бяха изчезнали.
Вечерта, в стаята си в „Холидей Ин“, Брендън отново сънува вече познатия кошмар, за който бе разговарял с отец Висажик. Кошмарът обезпокои съня му два пъти през последната седмица.
Брендън сънува, че лежи в странно помещение. Ръцете и краката му бяха завързани с ремъци или скоби. От мъглявината към него се протегнаха две ръце с лъскави, черни ръкавици.
Той се събуди облян в пот, седна в леглото и се наведе напред, опитвайки да се отърси от съня. После вдигна ръце към главата си и се вцепени, когато дланите докоснаха лицето му. Брендън запали лампата. В средата на дланите му отново имаше по един червен кръг, който постепенно избледня.
Беше четвъртък, дванайсети декември.
9.
Лагуна Бийч, Калифорния
Доминик Корвези помисли, че е спал спокойно. Той се събуди в леглото в същата поза, в която бе заспал, сякаш не бе помръднал нито сантиметър през нощта.
Но когато отиде да работи на компютъра, Доминик с изумление откри доказателство за нощна разходка. Той явно бе отишъл до компютъра и в унес бе писал една-единствена дума.
Луната. Луната. Луната. Луната.
Тези шест букви се повтаряха стотици пъти и Доминик си спомни, че се бе чул да мълви същата тази дума в състояние на сънена дезориентация, докато заспиваше в неделя. Той дълго гледа екрана, но така и не разбра какво по-особено значение би могла да има за него думата „луната“.
Лечението с валиум и флуразепам вървеше добре. От една седмица Доминик не ходеше насън и не сънуваше нищо, когато в неделя му се яви кошмарът, че бутат главата му в мивка. Той отново отиде при доктор Коблец и лекарят остана доволен от подобрението.
— Пак ще ти дам рецепта, но не забравяй, че не трябва да взимаш повече от един валиум на ден. Най-много два.
— Никога не взимам повече — излъга Доминик.
— И само по едно хапче флуразепам вечер. Не искам да станеш зависим от успокоителните. Сигурен съм, че до Нова година ще се справим с проблема.
Доминик вярваше в етичността и добронамереността на Пол Коблец, затова не искаше да го тревожи, признавайки, че има дни, когато не може без валиум, и вечери, когато взима по две-три таблетки флуразепам, преглъщайки ги с бира или уиски. Но след две седмици той щеше да спре лекарствата, без да се страхува, че пак ще има пристъпи на сомнамбулизъм. Лечението действаше. Това беше най-важното, слава Богу. Лечението действаше.
Досега.
Луната.
Обезсърчен и ядосан, Доминик изтри думите от паметта на компютъра.
После дълго гледа екрана. Нервността му се засилваше.