Доминик не смееше да помисли какво би се случило с него, ако през януари, след като спреше лекарствата, отново започнеше да ходи насън.
В десет часа, когато повече не можеше да се съсредоточи, за да работи, той облече тънко кадифено яке и излезе. Декемврийското утро беше хладно. Плажовете щяха да се напълнят едва през април.
Доминик подкара колата си надолу по склоновете на хълмовете, отправяйки се към центъра на града, и забеляза, че Лагуна Бийч изглежда потискащо сив под мрачното небе. Запита се доколко тази оловна сивота е реална и доколко — резултат от притъпяващия сетивата ефект на лекарствата, но бързо прогони тези мисли. И тъй като съзнанието му беше замъглено, а рефлексите — забавени, Доминик шофираше изключително предпазливо.
Получаваше вестниците, списанията и писмата си в пощенска кутия в пощата. Доминик взе всичко и го занесе в колата, като възнамеряваше да прочете пощата си, докато закусва.
„Колибата“, популярен ресторант от няколко десетилетия, се намираше в източната страна на магистрала „Пасифик Коуст“, на склон край пътя. В този час — между закуската и вечерята — заведението беше почти безлюдно. Доминик бе настанен на маса до прозореца с най-хубавата гледка. Поръча си две яйца, бекон, пържени картофи, препечена филия и сок от грейпфрут и започна да се храни, преглеждайки пощата. Освен списанията и сметките имаше и писмо от Ленард Сейн, литературният агент, който се занимаваше с правата му върху преводите в Скандинавия и Холандия, и дебел плик от „Рандъм Хаус“. Щом видя адреса на издателската къща, Доминик разбра какво му изпращат. Съзнанието му най-после започна да се прояснява и от вълнение мъглата пред очите му отчасти се разсея. Той остави препечената филия и разкъса големия плик, откъдето се показа сигнално копие на първия му роман. Никой не знае какво изпитва една жена, когато за пръв път вземе в ръце новородената си рожба, но преживяването на писателя, който държи екземпляр от първата си книга, сигурно е същото.
Без да откъсва поглед от романа, Доминик го остави до чинията, довърши закуската си и поръча кафе, сетне прегледа останалата поща. Сред другите неща имаше обикновен бял плик без обратен адрес. На листа вътре бяха напечатани две изречения, които втрещиха Доминик.
На сомнамбула се препоръчва да търси в миналото източника на проблема си. Там е скрита тайната.
Изумен, той прочете думите още веднъж. През тялото му премина тръпка. Ръцете му се разтрепериха. Кожата му настръхна.
2.
Бостън, Масачузетс
Джинджър слезе от таксито и застана пред шестетажната тухлена сграда, построена във викторианско-готически стил. Лъхна я мразовит вятър и голите клони на дърветата по Нюбъри Стрийт изскърцаха и изтропаха, досущ тракащи кости. Джинджър прегърби рамене, забърза покрай ниската желязна ограда и влезе в номер сто двайсет и седем, бившия хотел „Агасиз“, една от най-красивите исторически забележителности в града, сега превърната в жилищен блок. Джинджър отиваше да се срещне с Пабло Джаксън, за когото знаеше само онова, което бе прочела във вчерашния брой на „Бостън Глоуб“.
Тя излезе от „Пазител на залива“, след като Джордж тръгна за болницата, а Рита отиде да пазарува за Коледа, защото се опасяваше, че ще я спрат. Всъщност прислужницата Лавиния я помоли да не излиза сама. Джинджър остави бележка, в която написа къде отива и изрази надеждата си, че семейство Ханаби няма да се ядосат твърде много.
Пабло Джаксън отвори вратата и Джинджър се изненада. Фактът, че той беше чернокож и осемдесет и няколко годишен, не я изуми, защото тя бе научила тези неща от статията в „Глоуб“. Но Джинджър не беше подготвена да види толкова жизнен и енергичен възрастен човек. Пабло беше на осемдесет и една години, слаб и с изправени рамене. Осанката му беше като на военен. Беше облечен в бяла риза и черен панталон. В усмивката и в движенията му имаше нещо младежко. Гъстите му, къдрави коси не бяха оредели, но бяха станали толкова бели, че сякаш излъчваха сияние, което му придаваше странен и загадъчен вид. Той покани Джинджър в хола, като се движеше с пъргавината на четирийсет-петдесет години по-млад човек.
Всекидневната също я изненада. Стените бяха кремави, а канапетата и креслата бяха тапицирани в подходяща по цвят материя. Навсякъде багрите бяха пастелни — жълто, кремаво, зелено и синьо. Имаше и големи картини, рисувани с маслени бои — едната на Пикасо. Резултатът беше приятна и уютна атмосфера.