Джинджър седна в едно от двете кресла край масичката до големия прозорец. Тя отказа предложеното й кафе и рече:
— Господин Джаксън, опасявам се, че ви излъгах за причината за посещението си.
— Какво интересно начало — усмихна се той, кръстоса крака и сложи ръце на облегалките на креслото.
— Не, наистина. Не съм репортер.
— Не сте ли от „Пийпъл“? — Пабло се вторачи изпитателно в нея. — Е, няма нищо. Разбрах, че не сте репортер, веднага щом отворихте вратата. Днешните репортери са превзети и арогантни.
— Нуждая се от помощ, която само вие можете да ми окажете.
— Госпожица, изпаднала в беда? — учуди се Пабло. Не изглеждаше нито ядосан, нито нервен.
— Боях се, че няма да ме приемете, ако ви бях казала истинската причина за желанието ми да се срещна с вас. Аз съм лекар, хирург в болница „Мемориъл“, и когато прочетох в „Глоуб“ статията за вас, помислих, че може да ми помогнете.
— С удоволствие бих ви приел, дори да продавахте списания. Един осемдесет и една годишен човек не може да си позволи да отпрати никого… освен ако не предпочита да прекарва дните си, разговаряйки със стените.
Джинджър оцени усилията му да я успокои, макар да подозираше, че социалният му живот е по-интересен от нейния.
— Пък и дори овехтяла стара вкаменелост като мен не е в състояние да отпрати такова хубаво момиче като вас. А сега, кажете с какво бих могъл да ви помогна.
Джинджър се наведе към него.
— Първо, трябва да знам дали статията във вестника отговаря на истината.
Пабло сви рамене.
— Колкото всички останали статии. Майка ми и баща ми бяха прокудени от родината американци и живееха във Франция, точно както пише във вестника. Тя беше популярна певица в парижките кафенета преди и след Първата световна война. Баща ми беше музикант, както споменава „Глоуб“. Вярно е, че родителите ми познаваха Пикасо и още в началото признаха гениалността му. Те купиха двайсет негови картини, когато произведенията бяха евтини, а и той им подари още няколко. Родителите ми имаха нюх. Не притежаваха сто картини, както пише във вестника, а петдесет. Но колекцията представляваше неудобство, защото беше твърде скъпа. Разпродадоха я с течение на годините и парите осигуриха старините им и оказаха финансова подкрепа и на мен.
— Наистина ли сте били прочут илюзионист?
— Повече от петдесет години — отговори Пабло и вдигна ръце в знак на елегантен израз на изумление от дълголетието си. Жестът се отличаваше с ритъм, плавност и изисканост и Джинджър имаше усещането, че той ще извади зайче от ръкава си. — И бях известен. Несравним. Не че се хваля. Но не бях прочут тук, а в Европа и Англия.
— И изпълненията ви са включвали хипнотизиране на зрители?
Пабло кимна.
— Това беше гвоздеят на програмата. Винаги ги смайвах.
— И сега помагате на полицията, като хипнотизирате свидетели на престъпления, за да разкажат детайли, които са забравили.
— Е, от време на време. Всъщност полицаите се обърнаха за помощ към мен само четири пъти през последните две години. Обикновено съм последната им надежда.
— И какво направихте за тях?
— А, да. Ами, точно както пише във вестника. Например някой случаен минувач може да стане свидетел на убийство и да зърне колата, с която избягва убиецът, но да не може да си спомни регистрационния номер. Ако го е видял макар и за част за секундата, номерът е запечатан някъде в подсъзнанието му, защото никога не забравяме онова, което сме видели. Ето защо, ако свидетелят бъде хипнотизиран, върнат назад във времето и му се каже да погледне колата, регистрационният номер може да стане известен.
— Винаги ли?
— Невинаги. Но повечето пъти печелим, отколкото губим.
— Но защо се обръщат към вас? Психиатрите в полицията не могат ли да използват хипноза?
— Могат. Но те са психиатри, а не хипнотизатори. Не са специализирали хипноза. Аз съм я изучавал цял живот, имам свои похвати и често успявам там, където стандартните методи не успяват.
— Тогава вие сте експерт по хипнозата.
— Точно така. Дори експерт на експертите. Но защо се интересувате от това, докторе?
Джинджър разказа на Пабло Джаксън за пристъпите си. Тя стискаше чантата си все по-силно, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.
Пабло се изуми и прояви интерес и загриженост към състоянието й.
— Горкото дете. Милото момиче. Какъв ужас! Почакайте тук. Не мърдайте.
Той скочи от креслото и бързо излезе от стаята.
Пабло донесе две чаши бренди. Джинджър се опита да откаже.
— Не, благодаря, господин Джаксън. Не пия много, особено толкова рано през деня.