Пабло отново седна на креслото, което се намираше далеч от кехлибарената светлина на единствената лампа, кръстоса крака и попита:
— Джинджър, защо се уплаши от черните ръкавици?
— Не знам — тихо отговори тя.
— Не можеш да ме лъжеш. Разбираш ли? Не можеш да криеш нищо от мен. Защо се уплаши от черните ръкавици?
— Не знам.
— Защо се уплаши от офталмоскопа?
— Не знам.
— Защо се уплаши от канала на мивката?
— Не знам.
— Познаваш ли човека на мотоциклета, когото видя на Стейт Стрийт?
— Не.
— Тогава защо се уплаши от него?
— Не знам.
Пабло въздъхна.
— Добре, Джинджър. Сега ще направим нещо изумително. Нещо, което изглежда невъзможно. Но аз те уверявам, че е възможно. Всъщност е много лесно. Ще накараме времето да тече назад, Джинджър. Ще те изпратим бавно назад във времето. Ще се подмладиш. Това вече става. Не можеш да устоиш… Времето е като река… Тече назад. Вече не е двайсет и четвърти декември, а двайсет и трети декември, понеделник. Часовникът се движи назад… Малко по-бързо… Сега е двайсет и втори… Двайсети… Осемнайсети… — Пабло продължи така, докато стигна до дванайсети ноември. — Ти си в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ и чакаш поръчката ти да бъде изпълнена. Усещаш ли уханието на печените сладкиши и на подправките? Кажи ми какви миризми долавяш.
Джинджър кимна и пое дълбоко въздух. На лицето й се изписа задоволство. Гласът й стана по-оживен.
— Пастърма, чесън… курабии с мед… карамфил и канела… Шоколад. Усещаш ли аромата на кейка с кокосови орехи?
— Вълшебен е. А сега, плати покупките си, тръгни към вратата и започни да ровиш в чантата си.
— Не мога да натъпча вътре портмонето си — намръщи се Джинджър.
— В другата си ръка държиш плика с покупките.
— Трябва да извадя ненужните неща от чантата си.
— Бам! Сблъскваш се с мъжа с руската ушанка.
Джинджър ахна и на лицето й се изписа изненада.
— Той грабва пазарския плик, за да не го изтървеш. Казва ти, че съжалява.
— Вината е моя.
Пабло знаеше, че Джинджър не говори на него, а на мъжа с подпухналото лице и руската ушанка, който сега бе напълно реален за нея като в онзи вторник в магазина за деликатеси.
— Не гледах къде вървя — добави Джинджър.
— Той ти подава покупките и ти ги взимаш от него. И тогава забелязваш… ръкавиците му.
Преобразяването й беше мигновено и потресаващо. Джинджър изправи рамене и отвори очи.
— Ръкавиците! О, Боже, ръкавиците!
— Разкажи ми за ръкавиците, Джинджър.
— Черни — с тих и треперещ глас отговори тя. — Лъскави.
— Друго?
— Не! — извика тя и понечи да стане от креслото.
— Моля те, седни.
Джинджър се вцепени, после стисна ръце в юмруци. Лъчезарните й сини очи бяха широко отворени и съсредоточени не върху Пабло, а върху ръкавиците в спомена й. Тя имаше такъв вид, сякаш бе готова отново да скочи й при най-малкото предизвикателство.
— Сега ще се отпуснеш, Джинджър. Ще се успокоиш… Ще бъдеш съвсем спокойна. Разбираш ли?
— Да. Добре — отговори тя и раменете й малко се отпуснаха, но още беше напрегната.
Обикновено когато хипнотизираше някого, Пабло установяваше мигновен и пълен контрол над субекта. Ето защо, възрастният илюзионист се изненада от продължаващото безпокойство на тази жена, въпреки призивите му тя да се отпусне и успокои.
— Разкажи ми за ръкавиците, Джинджър — повтори той.
— О, Боже.
Лицето й се изкриви от страх.
— Отпусни се и ми разкажи за ръкавиците. Защо се страхуваш от тях?
Джинджър се разтрепери.
— Н-не им позволявай да ме докоснат.
— Защо се страхуваш от тях? — настоя Пабло.
Тя обви ръце около тялото си и се дръпна назад.
— Чуй ме, Джинджър. Този момент във времето е замръзнал. Часовникът не се движи нито напред, нито назад. Ръкавиците не могат да те докоснат. Няма да им позволя. Времето е спряло. Аз имам силата да спирам времето и го направих. Ти си в безопасност. Чуваш ли?
— Да — отговори Джинджър, но в гласа й прозвуча колебание и едва сдържан ужас.
— Ти си в абсолютна безопасност. — Пабло се разтревожи, когато видя, че това симпатично момиче е обзето от страх. — Времето е спряло, затова можеш да разгледаш онези черни ръкавици, без да се страхуваш, че ще те сграбчат. Ще ги разгледаш и ще ми кажеш защо те плашат.
Джинджър не каза нищо. Само седеше и трепереше.
— Трябва да ми отговориш, Джинджър. Защо се страхуваш от ръкавиците? Тези ръкавици ли те плашат?
— Н-не. Не точно тези.
— Ръкавиците на онзи мъж в магазина за деликатеси вероятно ти напомнят за някакъв инцидент, случил се много отдавна, така ли?