— О, да. Да.
— Кога се случи онзи друг инцидент? За кои други ръкавици ти напомнят тези?
— Не знам.
— Знаеш. — Пабло стана от креслото, приближи се до прозореца и се вторачи в нея. — Добре… Стрелките на часовника отново се движат. Времето пак тече назад. Назад… Назад… До момента, когато ти за пръв път се уплаши от чифт черни ръкавици. Ти се носиш назад… назад… и сега си там. Ти си в самия миг и на самото място, където за пръв път си се уплашила от черни ръкавици.
Очите на Джинджър се фокусираха върху някакъв ужас в различно време, не в магазина за деликатеси, а на друго място.
Пабло я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.
— Къде се намираш, Джинджър? Трябва да ми кажеш къде си.
— Лицето — каза тя с такъв обсебен глас, че илюзионистът потрепери. — Лицето. Безизразното лице.
— Обясни ми, Джинджър. Какво лице? Кажи ми какво виждаш?
— Черните ръкавици… Лицето с тъмната стъклена маска.
— Имаш предвид… като на мотоциклетиста?
— Ръкавиците… Тъмното стъкло. — В гласа й прозвуча страх.
— Успокой се. Отпусни се. Ти си в безопасност. А сега, където и да си, виждаш ли мъж с каска с тъмно стъкло и черни ръкавици?
Джинджър започна да заеква.
— Трябва да се успокоиш, Джинджър. Успокой се и се отпусни. Нищо няма да те нарани. Ти си в безопасност. — Пабло се уплаши, че губи контрол над нея и трябва да я изкара от унеса. Той се приближи чевръсто до Джинджър, коленичи до креслото й и нежно погали ръката й. — Къде се намираш, Джинджър? Колко далеч във времето си отишла? Къде си?
— Ох!
От гърдите й се изтръгна окаяно стенание — отзвук от времето, мъчителна реакция на дълго потискан ужас и отчаяние. Гласът на Пабло стана строг и властен.
— Аз те контролирам напълно. Ти спиш дълбоко и си изцяло под моя контрол, Джинджър. Заповядвам ти да ми отговориш.
През тялото й премина силна тръпка, граничеща с конвулсия.
— Заповядвам ти да ми отговориш. Къде се намираш, Джинджър?
— Никъде.
— Къде си?
— На неопределено място. — Тя изведнъж престана да трепери и се отпусна в креслото. Страхът изчезна от лицето й и чертите й омекнаха. После с тих и безчувствен глас Джинджър добави: — Мъртва.
— Какво искаш да кажеш? Ти не си мъртва.
— Мъртва — повтори тя.
— Джинджър, трябва да ми кажеш къде си и колко назад във времето си се върнала. Трябва да ми разкажеш за първите черни ръкавици, за които са ти напомнили ръкавиците на мъжа в магазина за деликатеси.
— Мъртва.
Изведнъж, тъй като бе коленичил близо до нея, Пабло осъзна, че Джинджър диша едва-едва. Той хвана ръката й и се изуми от студенината й. Сетне притисна два пръста до китката, за да провери пулса. Слаб. Едва доловим. Илюзионистът докосна гърлото й и установи, че сърдечната й дейност е слаба и бавна.
За да не отговори на въпросите му, Джинджър бе изпаднала в много по-дълбок сън от хипнотичния унес, вероятно в кома, където не чуваше властния му глас. Пабло не бе виждал такава реакция и не бе чел за подобно явление. Беше ли възможно Джинджър да си внуши да умре само за да не отговори на въпросите му? Блокирането на паметта за травмиращи преживявания не беше нещо необикновено. В списанията по психология понякога имаше статии за такива психологични барикади пред спомените, но тези бариери можеше да бъдат премахнати, без да се убива хипнотизираният. Едва ли имаше толкова ужасно преживяване, че човекът да предпочетеше да умре, вместо да си го спомни. Но пулсът на Джинджър ставаше все по-слаб и неравномерен.
— Слушай, Джинджър. Не е необходимо да ми отговаряш. Няма да ти задавам повече въпроси. Приключих с въпросите. Кълна се. — След продължително и ужасяващо колебание, Пабло усети, че пулсът й леко се учестява. — Вече не ме интересуват черните ръкавици, нито нещо друго, Джинджър. Единственото ми желание е да те върна в настоящето и да те извадя от транса. Чуваш ли ме? Моля те, чуй ме. Моля те. Приключих с въпросите си към теб.
Пулсът й стана по-равномерен. Дишането й се нормализира. Докато Пабло говореше окуражително, състоянието й бързо се подобри. Красивото й лице възвърна цвета си.
За по-малко от минута Пабло я върна в двайсет и четвърти декември и я събуди.
Тя примига и попита:
— Нищо не стана, нали? Не можа да ме върнеш толкова назад в миналото.
— Ти беше там.
— Но ти трепериш, Пабло? Защо? Какво има? Какво стана?
Този път Джинджър отиде в кухнята и наля бренди.
По-късно, на прага на апартамента на Пабло, когато си тръгваше, Джинджър каза:
— Нямам представа какво може да е това. Не ми се е случвало нищо толкова ужасно, че да предпочета да умра, отколкото да го разкрия.