Още един куршум рикошира в колата и я разклати.
Брендън се сви на пода и се опита да отправи молитва към Господ, но от устата му не излязоха думи. Той още не можеше да намери Бога и живееше в ужасна самота.
— Предайте се! — извика Пол Армс.
— Да ти го начукам! — изкрещя единият от престъпниците.
След като прекара една седмица в „Сейнт Джоузеф“, Брендън бе изпратен в друга болница, където му дадоха работа като пазач. Мястото беше ужасно и нямаше деца. Там, както и в „Сейнт Джоузеф“, той бързо научи урока, който трябваше да усвои. Повечето умиращи не се страхуваха от смъртта, а я приветстваха като благословия, за която благодаряха на Господ, вместо да го проклинат. Мнозина ставаха вярващи, а други, отклонили се от вярата, си я възвръщаха. Често в страданието имаше нещо благородно и трогателно, сякаш, напускайки този свят, хората споделяха за миг мистичното бреме на разпятието.
Но макар че научи този урок, Брендън не можа да възвърне вярата си в Бога. И сега не можеше да намери подходящите думи, за да се моли. Устата му беше пресъхнала.
Навън се чуваха неразбираеми викове. Ушите на Брендън бяха заглъхнали от стрелбата.
Той още не разбираше напълно урока, който според отец Висажик трябваше да научи от патрулирането в този бедняшки квартал. И сега, докато слушаше хаоса навън, Брендън осъзна, че урокът ще бъде достатъчен, за да го убеди, че Господ е реален като куршумите. Смъртта беше кървава, смърдяща и мръсна реалност и пред лицето й обещанието за награда в отвъдния свят съвсем не звучеше убедително.
Разнесоха се още два изстрела, последвани от вик и тропане на бягащи крака. Навън сякаш се водеше война. Чу се звук на строшено стъкло и писък, който раздра въздуха. Отекна още един изстрел и после настъпи тишина.
Вратата на колата се отвори.
Брендън извика от изненада и ужас.
— Не се надигай! — каза Пол Армс. — Двамата са мъртви, но в магазина може да има още лайнари.
— Къде е Уинтън? — попита Брендън.
Но Пол не отговори, а грабна микрофона и се обади в централата.
— Има ранен полицай.
Армс каза координатите си и адреса на магазина за сандвичи и поиска подкрепления.
Брендън затвори очи и си представи със смразяваща кръвта яснота снимките, които Уинтън Толк носеше в портфейла си и гордо показваше, когато го попитаха за семейството му. Съпругата му Райнела и трите им деца.
— Скапани, шибани копелета — с треперещ глас каза Пол Армс.
— Прострелян ли е Уинтън? — попита Брендън.
— Сигурно.
— Може би се нуждае от помощ.
— Скоро ще пристигнат подкрепления.
— Но той може да се нуждае от помощ незабавно.
— Не можем да влезем там. Може да има още един бандит. Или двама. Кой знае? Трябва да чакаме подкрепленията.
— Уинтън може да се нуждае от турникет… или от друг вид първа помощ и да умре, докато дойде линейка.
— Мислиш ли, че не знам това? — огорчено и ядосано каза Пол Армс, зареди револвера, слезе от колата и зае позиция, от която да може да наблюдава магазина за сандвичи.
Брендън си представи как Уинтън Толк лежи прострелян и безпомощен на пода и гневът му се засили. Ако още вярваше в Бога, той може би щеше да потисне гнева си с молитви. Но сега гневът му се подклаждаше от само себе си и се превръщаше в ярост. Ударите на сърцето му бяха по-силни от изстрелите, които бяха рикоширали в колата на няколко сантиметра от него. Несправедливостта на съдбата на Уинтън разяждаше като киселина душата му.
Кронин слезе от патрулната кола и тръгна към магазина за сандвичи.
— Брендън! — извика Пол Армс. — Спри! Върни се, за Бога!
Но младият свещеник продължи да върви, воден от яростта си и от мисълта, че Уинтън се нуждае от първа помощ, за да оцелее.
На тротоара лежеше мъртъв мъжът с карираното ловджийско яке. Един от куршумите на Пол го бе улучил в гърдите, а друг — в гърлото. Във въздуха се носеше смрад на изпражнения. В снега до трупа имаше револвер — вероятно съшият, с който бе прострелян Уинтън.
— Кронин! — изкрещя Пол. — Ела тук, идиот такъв!