От първата поява на кръговете бяха минали две седмици. Брендън се вторачи в странните очертания и чу учудените гласове на хората около него.
— Господи, колко много кръв!
— Не е възможно да е жив… Прострелян е два пъти в гърдите.
— Дръпнете се, по дяволите!
— Кръвна плазма!
— Проверете каква е кръвната му група! Не. Ще го направим в линейката.
Брендън погледна лекарите, събрали се около Уинтън Толк. Санитарите сложиха полицая на носилка и бързо го изнесоха от магазина за сандвичи.
Пол Армс вървеше до носилката.
Локвата кръв, в която бе лежал Уинтън, беше огромна като езеро.
Брендън отново погледна дланите си. Кръговете бяха изчезнали.
4.
Лас Вегас, Невада
Тексасецът с лъскавия, жълт панталон едва ли щеше да направи опит да вкара Джорджа Монатела в леглото си, ако знаеше, че тя е в настроение да кастрира някого.
Макар да беше двайсет и четвърти декември следобед, Джорджа съвсем не бе обзета от празнично чувство. Обикновено спокойна и приветлива, сега тя беше ужасно вкисната и крачеше из казиното, сервирайки питиета на комарджиите.
Първо, Джорджа мразеше работата си. В края на смяната я боляха краката и глезените й често бяха подути. Освен това работното й време беше неопределено. Как можеше да осигури домашен уют на седемгодишната си дъщеря, когато толкова дълго отсъстваше от къщата?
Джорджа ненавиждаше и униформата — къса и тясна червена рокля с голямо деколте и ластичен корсет, чиято цел беше да смали до минимум талията и да увеличи до максимум гърдите. А Джорджа беше природно надарена и изглеждаше страхотно еротично в тази рокля.
Тя мразеше и шефовете си, които непрекъснато я сваляха. Може би мислеха, че всяко момиче, облечено в такива дрехи, е леснодостъпно.
Джорджа беше сигурна, че името й има нещо общо с отношението им. Майка й трябва да е била пияна, когато я бе кръстила не Джорджия, а Джорджа. Трябваше да носи табелка с името си и всеки ден се намираха по десетина човека, които го коментираха. Името звучеше лекомислено и внушаваше на хората идеята, че и тя е такава. Джорджа бе мислила върху вероятността да го промени по съдебен ред, но майка й щеше да се обиди.
Но отблъскването на ухажванията на шефовете не беше най-лошото. Всяка седмица се появяваше по някое парвеню, което хвърляше око на Джорджа и искаше шефовете на залата да му уредят среща с нея. Но отговорът й беше винаги един и същ — „Да върви по дяволите. Аз съм сервитьорка, а не проститутка.“
Неизменният й студен отказ обаче не ги спираше и те продължаваха да настояват. Така стана и преди един час. Един търговец на петрол от Хюстън с осеяно с брадавици лице и малки очи, издокаран в лъскав, жълт панталон, синя риза и червена вратовръзка, един от любимците на хотела, я хареса и разпита за нея. Дъхът му миришеше на чесън.
Шефовете се ядосаха, че тя отказва на такъв високо ценен клиент. Рейни Тарнел, отговорникът от дневната смяна, има наглостта да й каже: „Не бъди толкова задръстена, сладурано“, сякаш да вдигне крака за някакъв непознат от Хюстън, беше съвсем нормално.
Но макар че мразеше работата си като сервитьорка в казино, Джорджа не можеше да си позволи да напусне. Едва ли щеше да намери толкова добре платена длъжност. Беше разведена и още изплащаше дълговете, които Алън бе натрупал, преди да я зареже, затова болезнено съзнаваше цената на всеки долар. Заплатата й беше ниска, но бакшишите бяха изключително щедри, особено когато някой от клиентите започнеше да печели.
Но в този ден преди Коледа казиното беше почти безлюдно и бакшишите бяха нищожни. Тълпите щяха да се върнат след двайсет и шести декември.
„Нищо чудно, че съм вкисната“ — помисли Джорджа. Краката й бяха подути, гърбът я болеше и се беше разправяла с Рейни Тарнел заради онзи надървен скапаняк. Тексасецът явно я мислеше за достъпна като напитките, които тя сервираше.
В четири следобед смяната й свърши и Джорджа забърза към съблекалнята. Облече костюма си и излезе от казиното със скорост, на която би завидял и олимпийски бегач.
Непредсказуемото време в пустинята около Лас Вегас не повиши настроението й. Зимните дни бяха или смразяващо студени, или достатъчно топли, за да ходиш по къс панталон и фланелка. Тази година по Коледа беше топло.
Ръждясалият й, очукан шевролет запали на третия опит. Това би трябвало да я зарадва, но Джорджа си спомни лъскавия нов буик, който Алън бе отмъкнал преди петнайсет месеца, когато напусна нея и Марси.
Алън Рукоф. Той я ядосваше много повече от работата й и от всички други неща, които я дразнеха. Тя бе възвърнала моминското си име Монатела, след като бракът им беше разтрогнат, но не можеше така лесно да прогони спомените за онова, което Алън бе причинил на нея и Марси.