— Какъв ден е днес?
— След малко ще е Бъдни вечер.
— Да, веднага щом се мръкне. Леля Кара ми даде курабии за вкъщи. Знаеш ли, Дядо Коледа вече е тръгнал от Северния полюс. Леля Кара каза, че не съм слушала през цялата година и ще получа само огърлица от въглени, но се шегува. Нали, мамо?
— Да, шегува се.
— О, съвсем не се шегувам — рече Кара Персаджиани, която застана на прага. — Огърлица от въглени и може би обеци от тлееща жарава.
Марси се засмя.
Кара не беше леля на Марси, а детегледачка. Момиченцето започна да я нарича „лельо“ от втората седмица на запознанството им и Кара явно се радваше на тази почетна титла. Кара носеше якето на Марси, Коледна книжка с картинки за оцветяване и чиния с курабии. Джорджа ги взе от нея, даде на дъщеря си книжката и якето, благодари за курабиите и след като побъбриха за диети, Кара каза:
— Джорджа, може ли да поговорим насаме?
— Разбира се. — Джорджа изпрати Марси да занесе курабиите в колата и се обърна към Кара: — Какво е направила Марси?
— О, нищо лошо. Тя е истинско ангелче. Не може да се държи лошо, дори да се опитва. Но днес… ами, говореше, че от всичко най-много иска Дядо Коледа да й донесе комплект „Чичо Доктор“…
— Да. За пръв път настоява толкова много за някоя играчка. Не знам какво я е прихванало.
— Всеки ден говори за комплекта. Смяташ ли да й го купиш?
— Да, разбира се.
— Добре, защото, ако не го сториш, сърчицето й ще се разбие. Но днес се случи нещо странно, което ме накара да се запитам дали е била сериозно болна.
— Сериозно болна ли? Не. Тя е изключително здраво дете.
— И никога не е била в болница?
— Не. Защо?
Кара се намръщи.
— Ами, днес Марси започна да говори за комплекта „Чичо Доктор“ и ми каза, че когато порасне, ще стане лекар, за да може да се лекува сама, когато се разболее. Не искала отново да я докосва лекар, защото някога лекарите й причинили силна болка. Помолих я да ми обясни и тя млъкна, затова помислих, че няма да ми отговори. Но после с много сериозен глас каза, че веднъж лекарите я завързали с ремъци за болничното легло, за да не може да избяга, надупчили я с игли, светели й с фенерче в очите и й правили най-различни ужасни неща. Много я боляло, затова щяла да стане лекар и да се лекува сама.
— Така ли? Но това не е вярно. Не знам защо е съчинила подобна история. Странно.
— О, това не е най-странното. Когато Марси ми разказа тези неща, аз се притесних. Изненадах се, че ни си ми казала. Имам предвид, че ако е била сериозно болна, би трябвало да знам, в случай че има вероятност болестта да се повтори. Започнах внимателно да я разпитвам и тя изведнъж избухна в сълзи. Бяхме в кухнята и правехме курабиите и горкото дете започна да плаче… и да трепери. Опитах да я успокоя, но Марси се разрида още по-неудържимо. После се затвори в себе си и избяга. Намерих я във всекидневната. Беше се свила в ъгъла, зад креслото, сякаш се криеше от някого.
— Господи.
— Пет минути я успокоявах и увещавах да спре да плаче и още десет — да излезе от скривалището си. Марси ме накара да обещая, че ако лекарите отново дойдат да я вземат, ще й позволя да се скрие зад креслото и няма да им кажа къде е. Беше изпаднала в много странно състояние, Джорджа.
Докато се прибираха вкъщи, Джорджа каза:
— Страхотна история си разказала на Кара.
— Каква история?
— За лекарите.
— А, да.
— Били те завързали с ремъци за леглото. Защо съчини такова нещо?
— Истина е.
— Не е.
— Истина е — прошепна Марси.
— Била си в болница само когато се роди, но съм сигурна, че не си спомняш това. — Джорджа въздъхна. — Преди няколко месеца говорихме за лъжите. Спомняш ли си какво се случи с Дани Дък, когато излъга?
— Феята на истината не го пуснала на празненството на Малките патета.
— Точно така.
— Лошо е да се лъже. Никой не обича лъжците.
Обезоръжена, Джорджа прехапа устни, за да не се засмее и положи усилия да запази строгия си тон.
Спряха на светофара и Джорджа се обърна към дъщеря си. Марси се бе вторачила право напред и отбягваше да погледне майка си в очите.
— Най-лошото е да лъжеш майка си и баща си.
— И всички други, които те обичат. И да си измисляш разни истории, за да плашиш Кара.
— Не се опитвах да я плаша.
— Тогава да предизвикаш съчувствието й. Никога не си била в болница.
— Бях.
— Така ли? Кога?
— Не си спомням.
— Аха. И къде беше тази болница?
— Не знам. Понякога… си я спомням добре, друг път — не. А когато си я спомням ясно… се плаша.
— В момента не си я спомняш добре, така ли?