— Не. Но днес си я спомних ясно и се уплаших.
Светофарът светна в зелено и Джорджа продължи да шофира, като се питаше как най-добре да се справи със ситуацията. Тя нямаше представа как да тълкува всичко това. Беше глупаво да смята, че разбира детето си. Марси винаги я изненадваше с постъпки, изказвания, идеи, разсъждения и въпроси, които явно не бяха възникнали спонтанно в нея, а бяха внимателно подбрани от някоя книжка за шокиращо поведение като например „Как да изкараме от равновесие мама и татко“.
— Защо всичките деца на Дядо Коледа са уродливи? — неочаквано попита Марси.
— Какво?
— Ами, той и жена му имат много деца, но всичките са джуджета.
— Джуджетата не са му деца. Те работят за Дядо Коледа.
— Така ли? И колко им плаща?
— Не им плаща, миличка.
— Тогава с какво си купуват храна?
— Не е необходимо да купуват нищо. Дядо Коледа им дава всичко, от което се нуждаят.
Това със сигурност беше последната Коледа, в която Марси вярваше в съществуването на Добрия Дядо. Почти всичките й съученици бяха започнали да се съмняват. Напоследък и тя задаваше заобиколни въпроси. Джорджа щеше да съжалява, когато разбереше, че дъщеря й вече не вярва във вълшебства.
— Джуджетата са част от семейството му — продължи Джорджа — и работят с Дядо Коледа само защото това им харесва.
— Искаш да кажеш, че джуджетата са осиновени? И Дядо Коледа няма свои деца? Колко тъжно.
— Не е тъжно, защото той обича джуджетата.
„Господи, колко много обичам това дете — помисли Джорджа. — Благодаря ти, Боже. Благодаря ти за това момиченце, макар да трябваше да имам връзка с Алън Рукоф, за да я родя. Но всяко зло за добро.“
Тя спря пред жилищната сграда, в която живееха. Въпреки че бе прекарала там пет години, Джорджа нямаше представа защо бяха кръстили квартала „Яйцето“.
Веднага щом колата спря, Марси изскочи навън и хукна към входа. Детето умело бе сменило темата на разговора, докато пътуването свърши, и сега избяга.
Джорджа се зачуди дали да продължи да я разпитва по въпроса. Беше Бъдни вечер и тя нямаше желание да разваля празника. Марси беше добро дете и историята, че лекари са й причинили болка, беше пример на нещо, което изключително рядко правеше — да си измисля. Джорджа я бе убедила, че е лошо да лъже и Марси бе разбрала това. Внезапната смяна на темата на разговора вероятно беше признание, че детето е сгрешило. Джорджа нямаше да спечели нищо, ако продължеше да говори по този въпрос, особено след като съществуваше риск да развали Коледа.
Тя беше убедена, че повече няма да чуе тази история.
5.
Лагуна Бийч, Калифорния
Следобед Доминик Корвези прочете стотина пъти неподписаната, напечатана бележка.
На сомнамбула се препоръчва да търси в миналото източника на проблема си. Там е скрита тайната.
Освен че писмото нямаше подпис и обратен адрес, пощенското клеймо на белия плик беше ударено два пъти и размазано, затова не беше ясно откъде е изпратено.
Доминик плати закуската си, излезе от „Колибата“, седна в колата си и прочете бележката още десетина пъти. Текстът го нервира толкова много, че той извади две таблетки валиум от джоба на сакото си и едва не ги глътна. Но когато поднесе хапчетата към устата си, Доминик се поколеба. За да разсъждава върху бележката, трябваше да е с ясно съзнание. За пръв път от няколко седмици Доминик отказа да избяга от тревогите си, взимайки успокоителни, и прибра валиума в джоба си.
Той отиде в големия търговски център в Коста Меса, за да купи Коледни подаръци в последната минута. Но във всеки магазин, в който влизаше, докато чакаше продавачите да опаковат покупките му, Доминик изваждаше от джоба си загадъчното съобщение и го прочиташе отново и отново.
Той се запита дали бележката не е от Паркър Фейн и дали художникът не я е изпратил, за да го стресне, заинтригува и изкара от предизвикания от лекарствата унес. Паркър беше способен на такава театрална, аматьорска психотерапия. Но Доминик отхвърли тази идея. Макиавелианските маневри не бяха аспекти от характера на Паркър. Той беше изключително прям човек.
Художникът не беше авторът на писмото, но със сигурност можеше да предложи оригинални идеи кой може да стои в дъното на тази история. Двамата заедно може би щяха да решат с какво пристигането на бележката променяше нещата и какво трябва да направят.
По-късно, когато се върна в Лагуна Бийч и беше на една пресечка от дома на Паркър, Доминик изведнъж се разтрепери от една силно обезпокоителна вероятност. Новата идея беше толкова обезсърчителна, че той отби от пътя и спря. Доминик извади бележката от джоба си и отново я прочете. Изведнъж кръвта му се смрази. Той погледна очите си в огледалото за обратно виждане и не хареса онова, което видя.