Взводът на Джак незабелязано стигна до Института на братството, който се намираше в земеделски район в края на джунглата. Всъщност това беше концентрационен лагер с ограда от бодлива тел и наблюдателни кули. В оградения периметър имаше две сгради — двуетажни бетонни блокове, от които правителството управляваше областта — и полуразрушени дървени бараки, където бяха настанени шейсет войника.
Малко след полунощ взводът от командоси безшумно зае позиции и започна ракетна атака срещу казармите и бетонните сгради. Първоначалната артилерийска канонада бе последвана от ръкопашен бой. Половин час по-късно, след като бе изстрелян и последният куршум, индианците и другите затворници тръгнаха към границата, която се намираше на двайсет и пет километра.
По време на операцията загинаха двама командоси, а трима бяха ранени.
Рейф Айкхорн водеше колоната и се грижеше за безопасността по фланговете, а Джак и трима други командоси останаха, за да се уверят, че всички пленници са се измъкнали от лагера и се движат под строй. Освен това Джак трябваше да вземе архиви, свидетелстващи за разпитите, мъченията и убийствата на индианци и местни селяни. Когато излязоха от Института на братството, Джак и тримата му помощника се намираха на три километра зад последните индианци в колоната.
Те така и не настигнаха взвода и бяха на няколко километра от границата на Хондурас, когато вражески хеликоптери, досущ гигантски черни оси, се спуснаха ниско над дърветата и започнаха да разтоварват войници там, където имаше поляна. Останалите командоси и индианците се добраха до свободата, но Джак и хората му бяха пленени и закарани в затвор, подобен на Института на братството. Мястото беше по-лошо от концентрационен лагер, защото официално не съществуваше. Управляващите не признаваха, че в новия работнически рай има адска дупка и зад стените й се извършват чудовищни инквизиции. В духа на традицията на Оруел, тъй като нямаше име, четириетажният комплекс, състоящ се от килии и камери за мъчения, не съществуваше.
Там Джак Туист и бойните му другари бяха подложени на психични и физически изтезания, безмилостни унижения, извращения, контролиран глад и постоянни заплахи за смърт. Единият от четиримата умря, а друг полудя. Само Джак и най-близкият му приятел Оскар Уестън запазиха живота и разсъдъка си по време на единайсетмесечното пленничество…
И сега, осем години по-късно, докато чакаше пикапа на „Гардмастър“, Джак чуваше шумове и долавяше миризми, които не бяха присъщи за тази ветровита зимна нощ. Тежките стъпки на ботуши по бетонни коридори. Смрадта от препълнената кофа, която служеше за тоалетна в килията. Окаяният вик на някой нещастник, когото водеха на разпит.
Джак вдъхна дълбоко чистия, студен въздух на Кънектикът. Неприятните спомени за онова време и безименно място рядко го безпокояха. По-често мислеше за онова, което му се случи, след като избяга от затвора. И за случилото се с Джени по време на отсъствието му. Страданията в Централна Америка не го бяха настроили срещу обществото, а по-скоро последвалите събития.
Той отново съзря фарове в далечината и вдигна бинокъла. Този път беше бронираната кола на „Гардмастър“.
Джак погледна часовника си. Девет трийсет и осем. Пикапът се движеше точно по график, както правеше всяка вечер в седмицата. Макар че идният ден беше празник, бронираната кола следваше маршрута си.
Джак вдигна капака на дипломатическото куфарче, което беше на земята до него. Сините цифри на дигиталния скенер засякоха радиовръзката на пикапа с диспечера. Въпреки наличието на свръхмодерния скенер, на Джак му бяха необходими три нощи, за да разбере честотата, на която предаваха от бронираната кола. Той включи приемника си. Отначало се разнесоха атмосферни смущения, но после се чу рутинният разговор между шофьора и диспечера.
— Три-нула-едно — каза диспечерът.
— Северен елен — отговори шофьорът.
— Рудолф.
— Подслон.
Сетне отново се разнесе пращене и съскане.
Диспечерът бе съобщил номера на пикапа, а останалото беше кодът за деня, който служеше за потвърждение, че „триста и едно“ се движи по график и няма неприятности.
Джак изключи приемника. Дигиталният датчик угасна.
Бронираната кола мина на стотина метра от него и той се обърна да види смаляващите се червени светлини на стоповете.