Едва наскоро тя осъзна, че омразата й към пътуването по магистралите е свързана с нещо друго, което й е сторил баща й. Хортън Пърни имаше работилница за поправка на мотоциклети, помещаваща се в порутения, небоядисан хамбар в двора на къщата си, но не печелеше много пари от този занаят. Ето защо, два пъти в годината той качваше Санди в колата и отиваше в Лас Вегас, където познаваше сводник на име Самсън Черик. Самсън имаше списък на извратени типове, проявяващи особен интерес към деца и винаги се радваше, че виждаше Санди. Прекарваха няколко дни в Лас Вегас, баща й напълваше джобовете си с пари и я връщаше в Барстоу. За Санди дългото пътуване през пустинята беше кошмарно, защото знаеше, какво я очаква, когато пристигнат в Лас Вегас. Пътуването обратно до Барстоу беше по-лошо, защото не беше бягство от Лас Вегас, а връщане към мъчителния живот в онази полуразрушена къща и към тъмното, неотложно и ненаситно сладострастие на Хортън Пърни. И в двете посоки пътят водеше към ада и Санди ненавиждаше бръмченето на двигателя на колата, свистенето на гумите по асфалта и магистралата.
Ето защо, удоволствието, което сега й доставяха шофирането и сексът, изглеждаше невероятно. Тя не проумяваше откъде е намерила сили и желание да преодолее ужасното си минало. Но преди осемнайсет месеца Санди се промени и продължаваше да се променя. И беше прекрасно да усеща как оковите на самопрезрението и страха се чупят и за пръв път през живота си да изпитва самоуважение и да се чувства свободна.
Тя се качи в пикапа и включи двигателя. Караваната им беше паркирана на парцел земя от два декара в южния край на малкото, почти несъществуващо село Беоуейв, покрай шосе номер двайсет и едно. В радиус от хиляда километра сякаш нямаше нищо, освен пустеещи равнини, вълнообразни хълмове, разпръснати тук-там скали, трева, храсти и пресъхнали речни корита. Яркосиньото утринно небе беше необятно и когато настъпи педала за газта, Санди имаше чувството, че ще полети.
Ако поемеше на север по шосе номер двайсет и едно, тя щеше да мине през Беоуейв и след малко да излезе на междущатската магистрала, водеща на изток към Елко, или на запад към Батъл Маунтин. Но Санди се отправи на юг, навлизайки в красивата дива пустош.
Планините в далечината бяха бели, но наоколо нямаше много сняг. Снежната покривка беше едва два-три сантиметра. По-голямата част от земята беше гола, суха и кафява.
Санди подкара бързо по един черен път през полята. Зад пикапа се вдигаха облаци прах. След известно време пое на север, после на запад и пристигна на едно познато място, макар че отначало не възнамеряваше да ходи там. Поради причини, които Санди не разбираше, подсъзнанието й често я завеждаше на това място по време на самотните й пътувания, но рядко направо, а по обиколни пътища, затова пристигането й там обикновено беше изненада за нея. Тя спря, дръпна ръчната спирачка и погледна през прашното предно стъкло.
Санди отиваше там, защото това я караше да се чувства по-добре, макар да не знаеше защо. Склоновете, зъберите на скалите, тревата и храстите бяха приятна гледка, макар че пейзажът с нищо не се отличаваше от хилядите други места наоколо. Но въпреки това там Санди чувстваше абсолютно спокойствие, което не можеше да изпита никъде другаде.
Тя угаси двигателя, слезе от форда и започна да се разхожда, без да обръща внимание на хапливия, студен въздух. Пътуването през дивата пустош я бе върнало към цивилизацията, защото магистрала 80 се намираше само на двеста метра на север. Ревът на минаващите от време на време камиони отекваше като далечно ръмжене на звяр, но движението на Коледа не беше натоварено. Отвъд магистралата, на възвишенията на северозапад, бяха мотелът и грилът „Спокойствие“, но Санди погледна само веднъж в онази посока. Повече я интересуваше непосредственият терен, който я привличаше неудържимо и загадъчно, и сякаш излъчваше спокойствие така, както нощем скалата излъчва топлината, погълната през деня.
Санди не се опитваше да анализира влечението си към това място. В релефа на земята явно имаше някаква неуловима хармония и неповторимо преплитане на линии, форми и сенки, което не можеше да се опише. Всеки опит да се разгадае обаянието му би бил безполезен и глупав, все едно да анализираш красотата на залеза или привлекателността на любимо цвете.
В онова Коледно утро Санди Сарвър още не знаеше, че на десети декември, когато се връщаше вкъщи, Ърни Блок също бе привлечен като обсебен към същото това място. Тя не знаеше, че мястото предизвика в Ърни вълнуващо чувство на предстоящо прозрение и страх — емоции, съвсем различни от нейните. Щяха да минат седмици, докато Санди научеше, че онова място привлича и други, освен нея. Както приятели, така и непознати.