— О, има супа от говежди опашки.
— Не е купена от магазина. Домашно приготвена е — с разтреперан глас каза Джорджа.
Тя не искаше да се кара с майка си, но осъзна, че забележката й може да бъде изтълкувана погрешно като иронично подмятане по адрес на учудването на баща й за купените от магазина курабии. Джорджа прехапа устни и преглътна горещите сълзи.
— И картофи ли ще има? — попита Мери, която още оглеждаше хладилника. — А, вече си нарязала зелето. Мислех, че ще се нуждаеш от помощ, но ти си приготвила всичко.
Тя затвори вратата на хладилника и потърси нещо друго, с което да се занимава, докато неудобният момент премине. И в нейните очи напираха сълзи.
Джорджа се хвърли към нея и я прегърна. Мери я притисна в обятията си и двете стояха известно време така, съзнавайки, че не е необходимо да казват нищо.
— Не знам защо съм такава. Майка ми се държеше по същия начин с мен. Кълна се, че повече няма да правя така — заяви Мери.
— Обичам те такава, каквато си.
— Може би се държа така, защото си единственото ми дете. Ако имах и други, нямаше да съм толкова строга с теб.
— Вината е отчасти моя, мамо. Напоследък съм много докачлива.
— Как няма да си? Онзи скапаняк те заряза, издържаш сама дъщеря си… Имаш пълното право да си докачлива. Ние много се гордеем с теб, Джорджа. Иска се голяма смелост за онова, което правиш.
От хола се чуха писъците на Марси. „Сега пък какво има?“ — запита се Джорджа. Тя влезе в хола и видя, че баща й се опитва да убеди Марси да играе с една от куклите.
— Погледни! — каза Пит. — Когато я наклониш на едната страна, куклата плаче, а на другата се смее.
— Не искам да играя с глупавата кукла — нацупи се Марси, която държеше пластмасовата спринцовка от комплекта „Чичо Доктор“. Отново я бе обзело напрежение и чувство на неотложност. — Искам пак да ти направя инжекция.
— Но, миличка, ти вече ми направи двайсет инжекции.
— Трябва да се упражнявам. Никога няма да стана лекарка и да се лекувам сама, ако не започна да се упражнявам веднага.
Пит раздразнено погледна Джорджа.
— Каква е тази мания по „Чичо Доктор“? — попита Мери.
— Нямам представа — отговори Джорджа.
Марси направи гримаса, докато натискаше буталото на пластмасовата спринцовка. На челото й изби пот.
— Нямам представа — неспокойно повтори Джорджа.
Бостън, Масачузетс
Тази Коледа беше най-неприятната в живота на Джинджър Вайс.
Макар че беше евреин, любимият й баща честваше Коледа по светски начин, защото обичаше хармонията и доброжелателството на този празник, и след смъртта му Джинджър продължи да смята двайсет и пети декември за необикновен ден и време за радост. Но сегашната Коледа беше много потискаща.
Джордж и Рита направиха всичко, което можаха, за да накарат Джинджър да се чувства добре на празника, но тя болезнено съзнаваше, че е външен човек. Тримата синове на Ханаби бяха довели за няколко дни семействата си в „Пазител на залива“ и огромната къща се изпълни със звънкия смях на деца. Всеки се постара да включи Джинджър в традиционните Коледни занимания на фамилията.
Сутринта тя видя как децата атакуват планината от подаръци и следвайки примера на възрастните, запълзя на пода, помагайки им да сглобят новите играчки. В продължение на няколко часа отчаянието й намаля и Джинджър се зарази от веселието в къщата.
Но на обяд тя отново почувства, че мястото й не е там. Семейство Ханаби разговаряха предимно за предишните празници, които Джинджър не бе прекарала с тях.
Следобед тя каза, че я боли главата и избяга в стаята си. Великолепната гледка към залива я успокои, но не я изтръгна от депресията. Джинджър отчаяно се надяваше, че на другия ден Пабло Джаксън ще се обади и ще каже, че е проучил проблема с блокирането на паметта и е готов отново да я хипнотизира.
Посещението й при Пабло разтревожи Джордж и Рита по-малко, отколкото Джинджър бе очаквала. Те се притесниха, че е ходила сама, рискувайки да получи пристъп на амнезия в момент, когато край нея няма приятел да й помогне. Семейство Ханаби я накараха да обещае, че за в бъдеще ще позволи или на Рита, или на някоя от прислужниците да я закара до апартамента на Пабло, но не се опитаха да възразят срещу нетрадиционното лечение, което Джинджър бе поискала от илюзиониста.
Тя се обърна с гръб към прозореца и се приближи до леглото, където с изненада видя две книги на нощното шкафче. Едната беше фантастична история от Тим Пауърс, автор, чиито романи Джинджър бе чела, а другата бе озаглавена „Здрач във Вавилон“. Джинджър нямаше представа откъде са се появили.