В стаята имаше още пет-шест книги, взети от библиотеката на горния етаж. През последните няколко седмици Джинджър прекарваше времето си предимно в четене, но за пръв път виждаше тези две книги. Романът на Пауърс се разказваше за тролове, които пътуват във времето и воюват срещу английските таласъми по време на американската революция — екзотичен разказ, който би се харесал на баща й. На листчето, пъхнато между страниците, пишеше, че екземплярът е сигнален. Рита имаше приятелка, която работеше като литературен критик за „Глоуб“, и понякога й изпращаше интересни книги, преди да бъдат пуснати в книжарниците. Рита явно ги бе получила предишните един-два дни и ги бе оставила в стаята на Джинджър.
Джинджър остави книгата на Пауърс и взе „Здрач във Вавилон“. Тя не беше чувала името на автора — Доминик Корвези, но резюмето за романа беше интригуващо. Джинджър погледна снимката на писателя на задната корица и дъхът й секна.
Изведнъж я обзе страх.
За миг й се стори, че снимката ще предизвика нов пристъп на пориомания. Тя се опита да остави книгата и да стане, но не можа. Джинджър започна да поема дълбоко въздух, затвори очи и зачака пулсът й да се нормализира.
Сетне отново погледна снимката на автора, която отново я обезпокои, но не толкова силно като преди. Тя знаеше, че е виждала този човек и го е срещала някъде, макар и при не много приятни обстоятелства, но не можеше да си спомни къде и кога. Кратката му биография я информира, че Корвези е живял в Портланд, Орегон, а сега — в Лагуна Бийч, Калифорния. Но Джинджър никога не бе ходила на онези места и нямаше представа кога биха могли да се пресекат пътищата им. Доминик Корвези беше около трийсет и пет годишен, хубав и интересен. Приличаше на актьора Антъни Пъркинс на млади години. Външността му беше привлекателна и Джинджър не можеше да повярва, че би могла да забрави запознанството си с него.
Мигновената й реакция към снимката беше странна и можеше да бъде отхвърлена като плод на преумореното й съзнание. Но през последните два месеца тя се бе научила да обръща внимание на странните явления и да търси смисъл в тях, колкото и безсмислени да изглеждат.
Джинджър се вторачи в снимката на Корвези е надеждата, че ще освежи паметта си. Накрая, предчувствайки като ясновидка, че „Здрач във Вавилон“ ще промени по някакъв начин живота й, тя отвори книгата и започна да чете.
Чикаго, Илинойс
От университетската болница отец Стефан Висажик отиде в лабораторията на чикагската полиция. Макар че беше Коледа, работниците почистваха улиците от снега.
В полицейската лаборатория бяха дежурни само неколцина човека. Помещението се намираше в стара правителствена сграда и атмосферата в малките стаи напомняше на сложен лабиринт в египетска пирамида, заровена дълбоко под пясъците на пустинята.
Обикновено лаборантите не даваха информация на никого извън полицейската и съдебната система. Но половината полицаи в Чикаго бяха католици и отец Висажик имаше много приятели сред тях.
Посрещна го Мърфи Еймс, дебел мъж с плешива глава и мустаци като на морж. Двамата бяха разговаряли по телефона, преди Стефан да тръгне към университетската болница. Еймс беше сложил папка и няколко други неща на една от мраморните пейки.
— Никога не бих разкрил информация като тази, ако има вероятност от съдебен процес, отче. Но в случая и двамата извършители са мъртви и няма кой да бъде съден.
— Оценявам това, Еймс. И съм благодарен за времето и енергията, които изразходваш заради мен.
На лицето на Мърфи се изписа любопитство.
— Не разбирам защо се интересуваш от случая.
— И аз самият не съм наясно.
Стефан не бе разкрил целта си на по-висшите служители, които му бяха разрешили да посещава лабораторията и не смяташе да казва нищо и на Еймс. Ако споделеше мислите си с тях, те щяха да решат, че е откачил и нямаше да му съдействат.
— Донесох куршумите, които хирургът е извадил от тялото на Уинтън Толк. Ти каза, че се интересуваш предимно от тях — рече Еймс, намусен, че Стефан не желае да му се довери, отвори кафяв плик и изсипа двата къса олово на дланите си.
— Да — отговори Стефан и ги взе. — Предполагам, че вече сте ги претеглили. Разбрах, че такава е стандартната процедура. Тежат ли колкото трябва?
— Куршумите не са се разпръснали на парчета. Деформирани са, сякаш са се ударили в кост, но истинско чудо е, че са непокътнати.
— А дали не са имали фабричен дефект и не са били по-леки?