— Не. Куршумите са нормални. В това няма съмнение.
— Достатъчно големи, за да нанесат ужасни поражения — замислено отбеляза отец Висажик. — А оръжието?
Еймс отвори по-голям плик и извади револвера, с който бе прострелян Уинтън Толк.
— „Смит и Уесън“ с къса цев, калибър .38, „Чийф Спешъл“.
— Изследвахте ли го?
— Да. Стандартната процедура.
— И револверът нямаше никакви дефекти?
— Не. Оръжието е чудесно и напълно отговаря на обичайния висок стандарт на „Смит и Уесън“.
Отец Висажик пусна гилзите в малкия плик, откъдето Еймс ги бе извадил, и попита:
— А дали барутният заряд в патроните не е бил твърде малко?
— Странен въпрос. Предполагам, че се опитваш да разбереш защо куршумите не са нанесли по-големи поражения.
Стефан кимна, но не добави нищо повече.
— В револвера имаше ли неизразходвани патрони?
— Два. Плюс още няколко в джоба на якето на единия стрелец.
— Разрязахте ли някой от неизразходваните патрони, за да видите дали има достатъчно барут?
— Нямаше причина да го правим — отговори Мърфи Еймс.
— Възможно ли е да проверите сега?
— Да, но защо? Отче, за какво става дума, за Бога?
Стефан въздъхна.
— Знам, че се натрапвам, Еймс, и е мой дълг да се отплатя с обяснение за любезността ти. Но не мога да го направя. Още не. И свещениците, като лекарите и адвокатите, понякога трябва да уважават доверието и да пазят тайни. Но ако някога получа правото да разкрия причината за любопитството си, ти ще си първият, който ще разбере.
Еймс се вторачи в Стефан, който го погледна в очите. После Мърфи отвори друг плик. Там бяха неизползваните патрони от револвера на мъртвия стрелец.
— Чакай тук.
След двайсет минути Еймс се върна, носейки бял емайлиран лабораторен поднос, на който имаше два, срязани през средата патрона калибър .38 Спешъл. Той посочи фрагментите и обясни:
— Няма фабричен дефект. Всичко с този патрон е наред. Както виждаш, има достатъчно нитроцелулоза — силно запалителната смес, която се възпламенява от искрата, експлодира и изстрелва патрона от гнездото му. За да бъда сигурен, срязах още един патрон. И с него всичко е наред. Няма дефекти. Стрелецът е използвал добре направени, надеждни амуниции „Ремингтън“. Полицаят Толк е страхотен късметлия, отче.
Ню Йорк, Ню Йорк
Джак Туист прекара Коледа в санаториума при Джени, съпругата му от тринайсет години. Посещенията му при нея по време на празници бяха особено тъжни. Но ако отидеше другаде, той щеше да се чувства още по-потиснат.
Макар че Джени бе прекарала в кома почти две трети от брака им, годините на неосъществено общуване не бяха намалили любовта му към нея. Бяха изминали повече от осем години, откакто тя не му се беше усмихвала, не бе произнасяла името му и не беше в състояние да отвърне на целувките му, но поне в сърцето му времето бе спряло и тя още беше красивата Джени Мей Александър, младата му невеста.
Докато беше в затвора в Централна Америка, Джак намираше сили да живее с мисълта, че Джени го чака вкъщи, тревожи се за него и всяка вечер се моли на Бога за благополучното му завръщане. По време на изтезанията и периодичния глад той се бе вкопчил в надеждата, че един ден ще прегърне Джени и ще чуе звънкия й смях. И тази надежда поддържаше живота му и го предпазваше да не загуби разсъдъка си.
От четиримата пленени командоси само Джак и приятелят му Оскар Уестън оцеляха и се върнаха вкъщи, макар че се разминаха на косъм от смъртта, докато бягаха. Те чакаха почти цяла година да бъдат освободени и бяха убедени, че родината им няма да ги остави да изгният в онази джунгла. Понякога спореха дали ще бъдат спасени от командоси или по дипломатически канали. След единайсет месеца двамата още вярваха, че сънародниците им ще ги откупят, но вече не смееха да чакат, защото бяха отслабнали много, нямаха сили и бяха преболедували от някакви неизвестни тропически трески, без да бъдат лекувани, и можеше да получат усложнения.
Единствената възможност да избягат им се предостави по време на едно от редовните посещения в Народния център за правосъдие. Всеки месец изкарваха Джак и Оскар от килиите и ги завеждаха в Народния център — чиста, добре осветена институция, без огради и бариери, намираща се в центъра на столицата, образцов затвор, чиято цел беше да смая чуждестранните журналисти с хуманността на управляващия режим. Там ги изкъпваха, обеззаразяваха, обличаха им чисти дрехи, слагаха им белезници и ги настаняваха пред видеокамерите, за да ги разпитат учтиво. Обикновено Джак и Оскар отговаряха на въпросите с мръсни думи или шеги. Но нямаше значение какво казват, защото лентата беше цензурирана и отговорите им бяха дублирани от лингвисти, които говореха английски без акцент.