Уличните лампи светнаха. Фей спря под една от тях и погледна Ърни. Очите му бяха уплашени, а дишането — учестено. Това показваше начало на паника.
— Не забравяй да контролираш дишането си — напомни му тя.
Той кимна и веднага започна да поема бавно и дълбоко въздух.
Светлината на небето угасна и Фей попита:
— Готов ли си да се връщаме?
— Да — глухо отговори Ърни.
Двамата тръгнаха в мрака, отправяйки се към къщата на Луси и Франк. Ърни съскаше през стиснати зъби.
За трети път те прилагаха метода на лечение, наречен „потопяване“. Страдащият от фобия се насърчаваше постепенно да свикне с онова, от което се страхува, и да издържи достатъчно дълго, за да се освободи от хватката му. „Потопяването“ се основаваше на факта, че атаките на паника се самоограничават. Човешкият организъм не можеше да издържи неопределено време на високо ниво на паника и безкрайно да произвежда адреналин. Ето защо, съзнанието трябваше да се приспособи и примири с онова, от което се боеше. Но непрекъснатото „потопяване“ можеше да бъде жесток и варварски метод за прогонването на фобия, защото излагаше пациента на риск от нервна криза. Доктор Фонтлейн предпочете умерен вариант на този метод, включващ три етапа на конфронтация с източника на стреса.
През първия етап Ърни трябваше да стои петнайсет минути на тъмно, но близо до осветени места, и Фей да е до него, за да го подкрепя морално. И сега, всеки път, когато стигнеха до светлината на улична лампа, те спираха, за да може Ърни да събере смелост, сетне прекосяваха следващото тъмно пространство.
През втория етап на лечението, който щяха да изпробват след седмица, двамата щяха да отидат с кола на място, където няма улични лампи и лесно достижими осветени пространства. Там, хванати за ръка, щяха да се разхождат в непрогледния мрак, колкото Ърни издържеше, и тогава Фей щеше да запали фенерче и да му даде миг почивка.
През третия етап Ърни щеше да се разхожда сам в мрака. И след няколко такива излизания той почти със сигурност щеше да бъде излекуван.
Но Ърни още не беше излекуван и когато извървяха шест от седемте пресечки до къщата на Луси и Франк, дишаше като капнал от умора състезателен кон. Щом наближиха къщата, той хукна да влезе там, където беше светло и безопасно. Но постижението му не беше лошо — шест пресечки. По-добро от предишния път. С този темп Ърни щеше бързо да се излекува.
Фей положи усилия да се настрои оптимистично за напредъка му. Ако запазеше тази скорост, той щеше да приключи с втория и третия етап по-рано от предвиденото. И точно това притесняваше Фей. Бързото му подобрение беше изумително. Твърде бързо и изумително, за да е реално. Тя искаше да вярва, че кошмарът бързо ще бъде забравен, но скоростта на оздравяването я караше да се пита дали ще е трайно. Макар да се опитваше да мисли позитивно, Фей Блок беше измъчвана от инстинктивното и обезпокоително чувство, че нещо не е наред.
Бостън, Масачузетс
Като се имаше предвид екзотичния му произход като кръщелник на Пикасо и някога известен илюзионист в Европа, Пабло Джаксън беше звезда в светските кръгове в Бостън. Нещо повече, по време на Втората световна война той беше свръзка между британското разузнаване и силите на френската съпротива и заниманията му напоследък като хипнотизатор в помощ на полицията само добавяше към загадъчния ореол около него. Ето защо, Пабло не можеше да се оплаче от липса на покани.
На Коледа той отиде на вечеря за двайсет и двама в дома на господин и госпожа Хергеншаймър в Бруклин. Къщата беше великолепна — тухлена сграда в архитектурния стил от началото на деветнайсети век, елегантна и гостоприемна като самите Хергеншаймър, които бяха натрупали парите си от търговия с недвижими имоти през петдесетте години. В библиотеката дежуреше барман, а из огромния салон сновяха сервитьори в бели сака и разнасяха шампанско и ордьоври. Във фоайето свиреше струнен квартет. Музиката беше тиха и приятна.
От цялата интригуваща компания човекът, който най-много интересуваше Пабло, беше Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, един мандат сенатор от Масачузетс в американския Конгрес, после директор на ЦРУ и сега пенсионер от десетина години. Пабло го познаваше почти от половин век. Кристофсън беше на седемдесет и две години, но възрастта не му се бе отразила зле. Той беше висок и изискан. Лицето му имаше класически черти и забележително малко бръчки. Умът му беше проницателен и бърз като всякога. Истинското времетраене на земния му път се издаваше само от леките следи на Паркинсоновата болест. Въпреки лечението дясната му ръка трепереше.