Пабло подрани с половин час за вечерята и заведе Александър за поверителен разговор в кабинета. Двамата сложиха чашите си с шампанско на масичката до прозореца и седнаха на кожените кресла. Възрастният илюзионист стана, затвори вратата и каза:
— Нуждая се от съвета ти, Алекс.
— Както ти е известно, хората на нашата възраст много обичат да дават съвети. Това компенсира факта, че вече не можем да даваме лош пример. Но пък и нямам представа какъв съвет мога да ти дам, за който ти вече да не си се досетил.
— Вчера при мен дойде млада жена. Тя е изключително красива, очарователна и интелигентна. Свикнала е сама да решава проблемите си, но сега се е сблъскала с нещо много странно и отчаяно се нуждае от помощ.
Алекс вдигна вежди в недоумение.
— Още ли идват за помощ при теб красиви млади жени? Та ти си на осемдесет и една години. Изумен съм и ти завиждам, Пабло.
— Това не е любовна връзка, стари мръснико. Тук не става дума за страст. — Без да споменава името и професията на Джинджър Вайс, Пабло обясни какъв е проблемът й — странните и необясними пристъпи на пориомания — и разказа за сеанса с хипнозата, приключил с ужасяващото й затваряне в себе си. — Тя наистина изпадаше в дълбока, самопредизвикана кома, вероятно дори щеше да умре, за да не отговори на въпросите ми. Естествено аз отказах отново да я хипнотизирам и да изложа на риск живота й. Но обещах да проуча въпроса и да проверя дали е описан друг подобен случай. Снощи и днес преглеждах разни учебници и научни статии, търсейки информация за блокиране на паметта с имплантирано самоунищожение. И накрая намерих нещо… в една от твоите книги. Разбира се, ти си писал за изкуствено наложено психично състояние в резултат на промиване на мозъка, а тази жена сама блокира паметта си, но приликите са налице.
Черпейки от опита си в разузнавателните служби през Втората световна война и по време на последвалата студена война, Александър Кристофсън бе написал няколко книги. Две от тях разказваха за промиването на мозъци. В едната Алекс описваше метода „блокажът Азраел“, наричайки го на името на един от ангелите на смъртта. И този метод обезпокоително приличаше на бариерата, която бе издигната пред паметта на Джинджър Вайс и я предпазваше от някакво травмиращо събитие в миналото й.
През вратата на кабинета достигаха приглушените звуци на музиката на струнния квартет. Алекс сложи чашата си на масичката, защото ръцете му силно се разтрепериха.
— Предполагам, че няма да се откажеш от този въпрос и да го забравиш, нали? — попита той. — Защото ти казвам, че това е най-умното, което можеш да направиш.
— Ами, обещах й да се опитам да й помогна — отговори Пабло.
— Оттеглих се преди десетина години и инстинктите ми вече не са такива, каквито бяха. Но имам много лошо предчувствие за тази история. Откажи се, Пабло. Не се срещай повече с онази жена. Не се опитвай да й помогнеш.
— Но, Алекс, аз й обещах.
— Опасявах се, че такава ще бъде позицията ти. — Алекс скръсти треперещите си ръце. — Е, добре. „Блокажът Азраел“… не е нещо, което Западното разузнаване използва, но руснаците го намират за безценно. Например, нека си представим един изключително способен руски агент на име Иван, оперативен работник с трийсетгодишна служба в КГБ. В паметта на Иван има невероятно количество свръхделикатна информация, която, ако попадне в ръцете на западняците, ще унищожи руската шпионска мрежа. Шефовете непрекъснато се тревожат, че ако отиде на мисия в чужбина, Иван ще бъде разкрит и разпитан.
— Доколкото разбирам, със сегашните психотропни средства и методи на хипноза, никой не може да запази информация в тайна от някой упорит разпитвач.
— Точно така. Колкото и да е корав, Иван ще разкаже всичко, което знае, без да го изтезават. Поради тази причина шефовете му ще предпочетат да изпратят по-млади агенти, които, ако бъдат заловени, ще разкрият не толкова ценна информация. Но, от друга страна, много ситуации изискват опитен агент като Иван, затова вероятността информацията, която той знае, да попадне във вражески ръце, е кошмар за шефовете му.
— Рисковете на професията.
— Да. Но нека си представим, че наред с всичката онази свръхсекретна информация, Иван знае и две-три неща, които са особено деликатни — толкова експлозивни, че разкриването им може да унищожи страната му. Тези спомени за операциите на КГБ може да бъдат потиснати, без да се влияе на работата му. Говорим за потискането на една много малка част от спомените му — около един процент. После, ако попадне в ръцете на врага, по време на разпитите, той пак ще издаде важна информация, но поне няма да разкрие онези няколко особено важни и опасни спомени.