Сънфорд се облегна назад.
— След като кръвопреливането започна, аз намерих куршумите с помощта на рентгеновите снимки и направих необходимите разрези, за да ги извадя. Докато оперирах, видях малка дупка в главната мезентериална артерия и още едно незначително разкъсване на една от главните междуребрени вени. Бях сигурен, че има и други разкъсани кръвоносни съдове, но не можах да ги открия веднага. Първо, разбира се, заших артерията, защото кървенето там беше по-сериозно. После се насочих към разкъсаната междуребрена вена и… раната беше изчезнала.
— Изчезнала — повтори Стефан. През тялото му премина тръпка на страхопочитание, защото очакваше точно това — откровение от такова изумително значение, което в същото време обаче далеч надминаваше очакванията му.
— Изчезнала — каза Сънфорд и най-сетне погледна Стефан. В сивите, воднисти очи на хирурга пробягна сянка на страх и отец Висажик се убеди, че поради някаква необяснима причина, случилото се чудо плаши лекаря. — Разкъсаната вена бе заздравяла сама, отче. Сигурен съм, че имаше разкъсване. Сложих щипка на раната със собствените си ръце. И асистентът ми я видя. И медицинската сестра. Но когато се приготвих да го зашия, разкъсването беше изчезнало. Заздравяло. Махнах щипката и кръвта потече във вената, без се процежда отникъде. И после, когато изваждах куршумите, мускулната тъкан сякаш… се срасна пред очите ми.
— Сякаш?
— Не — призна Сънфорд. — Мускулната тъкан наистина се срасна пред очите ми. Звучи невероятно, но го видях. Не мога да го докажа, отче, но знам, че двата куршума наистина са раздробили гръдната кост и ребрата на Толк и са разпръснали частици от кости в тялото му. Трябва да са били нанесени големи, смъртоносни поражения. Но когато полицаят легна на операционната маса, тялото му се бе излекувало само. Раздробените кости се бяха… възстановили. Главната мезентериална артерия и междуребрената вена бяха разкъсани и затова бе загубил много кръв толкова бързо. Но когато го отворих, и двата кръвоносни съда се бяха сраснали, с изключение на няколко незначителни охлузвания. Звучи налудничаво, но ако не бях зашил артерията, сигурен съм, че и тя щеше да се затвори сама… като вената.
— Какво казаха за това асистентът ви и медицинската сестра?
— Странното е, че… не разговаряхме много по този въпрос. Не знам защо не го обсъдихме подробно. Може би не говорихме за това, защото… живеем в епохата на разума, където чудесата са неприемливи.
— Колко тъжно, ако е истина.
— Отче, ако има Господ, защо е спасил точно това ченге?
— Защото е добър човек.
— Нима? Виждал съм да умират стотици добри хора. Защо този беше спасен, а другите — не?
Отец Висажик придърпа стола си по-близо до хирурга.
— Вие бяхте откровен с мен, докторе, затова и аз ще бъде прям. Зад случилото се съзирам нечовешка сила. Присъствие. И това Присъствие е свързано не с Уинтън Толк, а с Брендън Кронин, човекът… свещеникът, който е оказал първа помощ на полицая в магазина за сандвичи.
Бенет Сънфорд примига учудено.
— Но вие нямаше да мислите така, ако…
— Ако Брендън не беше свързан с още едно чудо.
Без да споменава името на Емелийн Холбърг, Стефан му разказа за оздравяващите крайници на момиченцето, което доскоро беше парализирано от болест на костите.
Вместо да почерпи надежда от думите на свещеника, Бенет Сънфорд стана още по-унил. Отчаянието му беше странно.
— Докторе, може би пропускам нещо, но ми се струва, че имате основателна причина да се радвате. Имали сте привилегията да станете свидетел на Божие дело. Защо сте толкова потиснат? — попита отец Висажик, раздразнен от мрачното настроение на лекаря.
— Роден съм и възпитан като лютеран, но от двайсет и пет години съм атеист. И сега…
— Разбирам.
Доволен и щастлив, Стефан се залови да възвръща вярата в Бога на доктор Бенет Сънфорд. Свещеникът съвсем не подозираше, че преди денят да свърши, еуфорията му ще се разсее и ще преживее горчиво разочарование.
Рино, Невада
Зебедая Ломак не бе предполагал, че животът му ще свърши с кърваво самоубийство на Коледа, но в онази нощ бе паднал толкова низко, че жадуваше да сложи край на съществуването си. Той зареди пушката си, сложи я на мръсната и разхвърляна кухненска маса и се закле, че ще я използва, ако до полунощ не се отърве от проклетата луна.
Странният му интерес към луната започна да се проявява по миналото лято, макар че отначало изглеждаше невинен. Към края на август онази година Зеб придоби навика да излиза на задната веранда на уютната си малка къща, да наблюдава луната и звездите и да пие бира. В средата на септември той си купи телескоп и няколко книги за любители астрономи.