Внезапно в паметта му изплава някакъв отдавна забравен спомен и Зеб интуитивно осъзна, че ако си спомни самоличността на онези четирима човека, ще разбере какъв е произходът на налудничавия му интерес и същевременно неясен страх от луната. Но паниката му се засили и той започна да се поти и да трепери неудържимо.
Зеб отмести поглед от плакатите, изведнъж ужасен от вероятността, че може да си спомни всичко това, и хукна към кухнята, подтикван от мъчителен глад, какъвто изпитваше винаги, когато беше нервен. Той отвори вратата на хладилника и се стресна, като видя, че лавиците са празни. Вътре имаше само мръсни чинии и празни пластмасови и картонени кутии от храна за вкъщи. Зеб погледна в камерата за дълбоко замразяване и съзря само скреж.
Той се опита да си спомни кога за последен път бе ходил в супермаркета. Оттогава трябва да бяха минали дни или дори седмици. Зеб не можеше да си спомни колко, защото в доминирания му от луната свят времето вече нямаше значение. И откога не бе ял? Той смътно се сети, че хапна пудинг, но не беше ясно дали това е било днес или преди два дни.
Зебедая Ломак беше толкова потресен от това ново развитие на нещата, че съзнанието му се проясни за пръв път от няколко седмици. Огледа кухнята и издаде сподавен звук на погнуса и ужас, защото видя в каква кочина живее. Подът беше отрупан с боклуци — лепкави кутии от плодови сокове, от овесени ядки, от мляко, десетки празни пликчета от пържени картофи и опаковки от бонбони и шоколадови десерти. И хлебарки. Черните буболечки пъплеха, припкаха, провираха се през боклуците, търчаха по пода, катереха се по стените и се криеха в мивката.
— Господи — с дрезгав глас промълви Зеб. — Какво се е случило с мен? Какво правя? Какво ми има?
Той докосна лицето си и трепна от изненада, когато установи, че има брада. Зеб винаги беше гладко избръснат. Изпадна в паника и се втурна в банята, където се погледна в огледалото и видя непознат — мръсно лице, сплъстени коси, бледа, мека и отпусната кожа, осеяна с остатъци от храна и мръсотия брада на две седмици и обезумели очи. Тялото му вонеше толкова противно, че Зеб едва не се задави от собствената си миризма. Явно не се беше къпал от седмици.
Нуждаеше се от помощ. Беше болен. И объркан. Не разбираше какво става с него, но знаеше, че трябва да се обади по телефона и да потърси помощ.
Но Зеб не се приближи веднага до телефона, защото се страхуваше, че ще го обявят за безнадеждно луд и ще го затворят в психиатрична клиника до края на живота му. Така, както направиха с баща му. Когато Зеб беше осемгодишен, баща му често получаваше ужасни пристъпи, бълнуваше и бръщолевеше, че от стените изпълзяват гущери, и лекарите го прибраха в отрезвителното отделение, за да пречистят организма му. Но този път, за разлика от преди, делириум тременсът не премина и той прекара в клиника остатъка от живота си. И оттогава Зеб се боеше, че и неговият мозък може да е увреден. Гледайки лицето си в огледалото, той осъзна, че не може да повика помощ, докато не оправи външния си вид и не разтреби къщата. Инак щяха да го приберат в лудница.
Зеб не беше в състояние да гледа отражението си достатъчно дълго, за да се избръсне, затова реши първо да почисти къщата. Навел глава, за да не вижда снимките на луната, която неудържимо го привличаше, той бързо влезе в спалнята, отвори гардероба и извади пушката си дванайсети калибър „Ремингтън“ и кутия с патрони. После се върна в кухнята, зареди пушката и я сложи на масата. Говорейки на глас, Зеб сключи сделка със себе си.
— Изхвърли книгите за луната, скъсай плакатите, за да не изглежда толкова шантава тази къща, изчисти кухнята, избръсни се и се изкъпи. И тогава може би съзнанието ти ще се проясни достатъчно, за да разбереш какво става с теб. И да потърсиш помощ. Но не и сега, когато всичко е в безпорядък.
Той не спомена за пушката. Беше му провървяло, че за малко излезе от унеса по луната, в който живееше, стресна се и дойде на себе си, когато видя празния хладилник, но ако отново се върнеше в онзи кошмар, можеше и да не се събуди повече. Ето защо, ако не устоеше на привличането на луните по стените, Зеб бързо щеше да се върне в кухнята, да вземе пушката, да пъхне дулото в устата си и да натисне спусъка.
Смъртта беше по-добро решение, отколкото да живее в това състояние.
Влезе в хола и започна да събира книгите. Някои имаха обложки със снимки на луната, но Зеб ги бе изрязал. Той грабна купчина книги и излезе на двора, където имаше огнище за скара. Треперейки от студ, Зеб ги хвърли в ямата и се върна да вземе още, без да смее да погледне нощното небе от страх, че огромното светило още е там.