— Не ходя насън, но сигурно ще го направя, защото изхвърлих проклетите лекарства. Те не ми помагаха. Излъгах. Започнах да ставам зависим от тях, Паркър. Не ми пукаше, защото беше по-добре да съм зависим, отколкото да понасям нещата, които правех насън. Но сега всичко се промени заради това. — Доминик извади двете бележки от неизвестен подател. Ръката му трепереше. — Проблемът ми не е само психически. Тук става нещо странно.
Той даде първата бележка на Паркър. Ръката му трепереше.
Художникът я прочете и остана озадачен.
— Вчера я получих по пощата. Няма обратен адрес. Пристигна и още една — продължи Доминик и добави, че е написал стотици пъти думата „луната“ на компютъра си, докато е спал, после даде на Паркър и втората бележка.
— Но след като аз съм първият, на когото разказваш тази история за луната, откъде някой е знаел толкова много, че да изпрати такава бележка?
— Който и да е, онзи човек знае за сомнамбулизма ми. Може би защото ходих на лекар и…
— Искаш да кажеш, че те наблюдават?
— Явно. До известна степен. Не постоянно, а периодично. Но вероятно не знаят, че съм написал онази дума на компютъра си и как я произнасям насън, освен ако не стоят до леглото ми. Но несъмнено знаят, че ще реагирам на „луната“ и тази дума ще ме уплаши. Затова сигурно знаят какъв е източникът на цялата тази безумна бъркотия.
Паркър най-после седна на ръба на стола.
— Намери ги и ще разбереш какво става.
— Ню Йорк е голям град. Там нямам отправна точка. Но когато получих първата бележка, осъзнах, че имаш право — кризата на личността ми е свързана с предишната драстична промяна, която стана с мен по време на пътуването ми от Портланд до Маунтинвю. Ако отново мина по този маршрут, спра в същите мотели, ям в същите крайпътни ресторанти и се опитам точно да пресъздам всичко, може да си спомня нещо.
— Но как би могъл да забравиш нещо толкова важно?
— Може би не съм го забравил, а са заличили спомените ми.
— Но защо са ти изпратили тези бележки? Анонимният подател явно е на твоя страна.
— Вероятно не е съгласен с всичко, което са ми направили.
— Направили? Какви ги говориш?
Доминик нервно въртеше между пръстите си чашата с коктейла.
— Не знам. Но онзи кореспондент… очевидно иска да разбера, че проблемът ми не е психически, а в него се крие нещо повече. Мисля, че може би онзи човек иска да ми помогне да разбера истината.
— Тогава защо не ти се обади и не ти я каже?
— Предполагам, че не желае да рискува. Този човек сигурно е замесен в някаква конспирация, но част от групата не иска истината да излезе наяве. Ако се свърже открито с мен, другите ще разберат и той здравата ще загази.
Паркър прокара няколко пъти пръсти през косата си, като я разроши, сякаш това му помагаше да мисли по-задълбочено.
— Говориш така, сякаш те преследва някаква всезнаеща и всемогъща организация. Светата инквизиция, розенкройцерите, ЦРУ и масоните — всички взети заедно! Наистина ли мислиш, че са ти промили мозъка?
— Може и така да се нарече. Смятам, че не съм забравил травмиращия епизод без чужда помощ. Онова, което съм видял или преживял, явно е било толкова потресаващо, че още безпокои подсъзнанието ми и се опитва да достигне до мен чрез сомнамбулизма или написаното от мен на компютъра. Случилото се е било толкова изумително, че дори промиването на мозъка ми не е успяло да го заличи от паметта ми и някой от конспираторите рискува живота си, изпращайки ми загадъчни послания.
Паркър прочете бележките още веднъж, върна ги на Доминик и изпи коктейла си.
— По дяволите. Мисля, че имаш право и това ме разстройва. Не искам да го повярвам. Звучи ми така, сякаш творческото ти въображение се е развихрило и се опитваш да измислиш сюжет за нов роман — нещо по-колоритно от онова, което обикновено пишеш. Но колкото и налудничаво да звучи цялата история, друг отговор не ми идва наум.
Доминик осъзна, че е стиснал силно чашата си и има опасност да я строши. Той я сложи на масичката и избърса ръце в панталона си.
— И на мен. Нищо друго не може да обясни сомнамбулизма, промяната в мен, докато пътувах между Портланд и Маунтинвю и двете бележки.
— Какво ли е станало? — попита Паркър. — Изражението му беше загрижено. — На какво попадна, докато пътуваше там?
— Нямам представа.
— Не си ли мислил, че може да е нещо много лошо и опасно и е по-добре да не го знаеш?
Доминик кимна.
— Но ако не науча истината, няма да мога да се отърва от сомнамбулизма. Насън бягам от спомена за случилото се с мен там, по пътя, по миналото лято и за да спра да бягам, трябва да разбера какво е било. Защото в противен случай ще се побъркам. Това също може би звучи малко мелодраматично, но е вярно. Ако не науча истината, онова, от което се страхувам насън, ще започне да ме обсебва и когато съм буден и тогава няма да имам миг покой. И накрая единственият изход ще бъде да пъхна дулото на пистолета в устата си и да натисна спусъка.