— Мили Боже!
— Говоря сериозно.
— Знам, знам. Господ да ти е на помощ, приятелю мой.
Рино, Невада
Облакът, който закри луната, спаси Зебедая Ломак, преди обсебеността да го завладее напълно. Той изведнъж осъзна, че е излязъл без палто в мразовитата декемврийска нощ и се е вторачил в небето, хипнотизиран от лунните лъчи. Ако облакът не бе нарушил унеса му, Зеб вероятно щеше да стои там, докато обектът на странния му интерес се скриеше зад хоризонта. И после, отново изпаднал в лунатизъм, щеше да се прибере в една от стаите си, облепена със снимки на луната, и да лежи там, изпаднал в транс, докато умре от глад.
Зеб изпита неимоверно облекчение, нададе окаян вик и хукна към къщата. Подхлъзна се и падна в снега, но веднага стана, отчаяно търсейки безопасността на дома си, където ликът на луната не можеше да му въздейства. Но, разбира се, помещенията в къщата също не бяха безопасни. Макар че затвори очи и започна да къса снимките на луната, Зеб отново се предаде на манията си. Той не виждаше изображенията на луната, но ги усещаше. Зеб чувстваше бледата й светлина на лицето си и закръглеността й в ръцете си. Това беше налудничаво, защото снимките не излъчваха светлина, нито топлина и не бяха релефни. Отвори очи и мигновено бе запленен от познатото до болка небесно тяло.
„Също като баща ми. Психично болен. В клиника до края на живота.“
Досущ далечна мълния, тази мисъл пробягна в бързо замъгляващото се съзнание на Зебедая Ломак. Това го стресна и му позволи да се съвземе достатъчно дълго, за да се втурне към масата в кухнята, където чакаше заредената пушка.
Чикаго, Илинойс
Отец Стефан Висажик, потомък на волеви и непреклонни поляци и спасител на объркани свещеници, не бе свикнал с неуспеха и не се примиряваше със загубата.
— Но след всичко, което ти казах, как е възможно още да не вярваш? — попита той.
— Съжалявам, отче — отговори Брендън Кронин. — Но не усещам Божието присъствие по-силно днес, отколкото вчера.
Двамата седяха в спалнята на втория етаж на тухлена къща на родителите на Брендън, която се намираше в ирландския квартал на име Бриджпорт, където по нареждане на отец Висажик младият свещеник прекарваше празниците. Облечен в сив панталон и бяла риза, Брендън седеше на ръба на двойното легло, застлано с овехтяла, жълта, плюшена покривка. Стефан беше нервиран от твърдоглавието му и непрекъснато крачеше напред-назад, сякаш се опитваше да се отърси от досадната болка на провала си.
— Тази вечер се запознах с един атеист, който е започнал да вярва в Бога след невероятното излекуване на Толк. Но ти оставаш равнодушен.
— Радвам се за доктор Сънфорд, но подновената му вяра не разпалва моята.
Отказът на Брендън да се изуми от неотдавна случилите се чудеса не беше единственото, което ядосваше отец Висажик. Пасивното поведение на младия свещеник също беше дразнещо. Щом не можеше да намери волята отново да повярва в Бога, Брендън би трябвало да бъде обезсърчен и отчаян от липсата на вяра. Но Кронин изглеждаше необезпокоен от окаяното си духовно състояние, което беше съвсем различно от начина му на мислене, когато отец Висажик го бе видял последния път. Брендън се бе променил драстично. Неизвестно защо, го бе обзело пълно спокойствие и бе станал абсолютно невъзмутим.
— Ти излекува Емелийн Холбърг и Уинтън Толк, Брендън — настоя Стефан. — Направи го със силата на онези белези, подобни на раните на Исус, изпратени ти като знак от Господ.
Брендън погледна дланите си, на които сега нямаше нищо.
— Вярвам, че по някакъв начин съм излекувал Емелийн и Уинтън. Но не с Божията помощ.
— Но кой друг освен Господ би ти дал такива способности?
— Нямам представа. Бих искал да знам. Но не беше Господ. Не почувствах Божието присъствие, отче.
— Мили Боже, но колко силно очакваш да бъде присъствието Му? Мислиш ли, че ще те удари по главата с жезъла Си и ще ти се представи?
Младият свещеник се усмихна и сви рамене.
— Знам, че тези изумителни събития нямат друго обяснение освен религиозното. Но имам силното чувство, че не Господ, а някой друг стои зад тях.
— Кой?
— Не знам. Нещо съдбовно, чудесно и прекрасно… Но не и Господ. Ти каза, че кръговете били белези, подобни на раните на Исус. Но ако беше така, защо нямаха очертанията на нещо от религиозно значение? Защо кръгове? Това не прилича на послание от Бога.