Но постепенно Марси излезе от унеса. Започна да отговаря на въпросите на Мери и Пит, макар че едносричните думи, произнесени с безизразен, монотонен глас бяха почти толкова обезпокоителни, колкото писъците й преди това. Смучейки палеца си — нещо, което не бе правила най-малко две години, Марси отиде в хола, за да играе с новите играчки. През по-голямата част от следобеда тя игра без видимо удоволствие. Лицето й беше леко намръщено. Джорджа беше обезпокоена от тази промяна, но изпита облекчение, като видя, че дъщеря й вече не проявява интерес към „Чичо Доктор“.
В четири и половина момиченцето престана да се мръщи и отново започна да общува. Настроението й се повиши.
— Тя само се опитва да ни даде да разберем, че е обидена и объркана — прошепна Мери, докато вървеше към колата. — Марси не разбира защо баща й я е напуснал и в момента се нуждае от специално внимание и обич. Това е всичко.
Но Джорджа знаеше, че проблемът е по-неприятен. Тя не се съмняваше, че Марси е смутена от поведението на баща си, дълбоко засегната от заминаването му и изпълнена с нерешени конфликти. Но нещо друго и необяснимо измъчваше детето и Джорджа се страхуваше от това.
Скоро след като Мери и Пит си тръгнаха, момиченцето започна да играе с „Чичо Доктор“ със същата изнервяща напрегнатост като преди и когато дойде време за лягане, поиска да вземе комплекта със себе си. И сега детето сънуваше и бълнуваше за лекари, медицински сестри и игли.
Джорджа нямаше да може да заспи, дори ако Марси беше спокойна и не се въртеше. Тревогите предизвикваха безсъние много по-успешно от десетина чаши кафе. Тя внимателно се заслуша в думите на дъщеря си, надявайки се да чуе нещо, което да й помогне да разбере какво става или да насочи педиатъра при поставянето на диагноза. В два след полунощ Марси измънка нещо друго, което нямаше нищо общо с лекари, медицински сестри и дълги, остри игли. Ритайки ожесточено, момиченцето се обърна по гръб, изстена и после се отпусна неподвижно.
— Луната, луната, луната… — промълви тя с глас, изпълнен с изумление и същевременно със страх. Шепотът беше настойчив и смразяващ кръвта и Джорджа разбра, че това не е безсмислено бълнуване. — Луната, луната, луната…
Чикаго, Илинойс
Брендън Кронин, свещеникът, който бе изгубил вярата си, спеше под топло одеяло и юрган и се усмихваше на нещо. Зимният вятър стенеше в клоните на гигантския бор навън и в стрехите. Брендън започна да говори насън, повтаряйки ритмично и тревожно думата „луната“…
Лагуна Бийч, Калифорния
— Луната! Луната!
Доминик Корвези се събуди от собствените си уплашени викове и от пареща болка в дясната китка. Беше на колене до леглото си и трескаво дърпаше нещо, което стягаше ръката му. Доминик се бори още няколко секунди, после съзнанието му се проясни. Осъзна, че се опитва да се освободи от въжето, с което сам се бе завързал.
Дишайки учестено и с разтуптяно сърце, Доминик протегна ръка към лампата и изтръпна, когато ярката светлина заслепи очите му. Той погледна въжето и видя, че докато е спал, е развързал единия от четирите стегнати възли и е разхлабил втория, а сетне търпението му се бе изчерпало. А след това, в пристъп на паника, каквато неизменно съпътстваше сомнамбулизма му, Доминик явно бе започнал да дърпа въжето, разкървавявайки дясната си китка.
Той стана, отметна завивките и седна на ръба на леглото.
Доминик знаеше, че сънува нещо, но не можеше да си спомни какво. Но беше убеден, че това не е кошмарът, който го спохождаше през изминалия месец, защото нямаше нищо общо с луната. Сънят беше различен — еднакво ужасяващ, но по друг начин.
Виковете, които го бяха събудили, бяха толкова настойчиви, обсебващи и изпълнени със страх, че Доминик ги помнеше съвсем ясно. „Луната! Луната!“ Той потрепери и вдигна ръце към пулсиращите си слепоочия.
Луната. Какво ли означаваше това?
Бостън, Масачузетс
Джинджър извика пронизително и седна в леглото.
— О, много съжалявам, госпожице Вайс — каза Лавиния, прислужницата на семейство Ханаби. — Не исках да ви уплаша. Но сънувахте кошмар.
— Кошмар ли? — Джинджър не си спомняше да е сънувала нещо.
— Ами, да, при това явно много неприятен, защото викахте. Минавах по коридора и ви чух. Едва не влязох веднага, но осъзнах, че сигурно сънувате. Поколебах се, но вие продължихте да крещите, затова реших, че е по-добре да ви събудя.
— Крещях ли? И какво виках?