— Повтаряхте едно и също. „Луната, луната, луната.“ Бяхте уплашена.
— Нищо не си спомням.
— Викахте „луната, луната“. Гласът ви беше толкова уплашен, че сякаш ви убиваха.
Втора част
Дни на разкрития
Смелостта е съпротива срещу страха и овладяване на страха, а не отсъствие на страх.
Марк Твен
Книга на преброените тъги
Приятелят справедливо може да се нарече шедьовър на природата.
Четвърта глава
Двайсет и шести декември — единайсети януари
1.
Бостън, Масачузетс
В периода двайсет и седми декември и пети януари Джинджър Вайс посети шест пъти апартамента на Пабло Джаксън. По време на тези посещения той използва хипноза, опитвайки се предпазливо и търпеливо да проникне отвъд „блокажа Азраел“, който бе запечатал част от паметта й.
За възрастния илюзионист Джинджър ставаше все по-красива. Тя му се струваше все по-интелигентна, очарователна, привлекателна и упорита. Пабло виждаше в нея жената, която би искал да има за дъщеря. Джинджър събуди в него бащинско чувство на закрила, каквото той не бе изпитвал дотогава.
Пабло й разказа почти всичко, което бе научил от Александър Кристофсън по време на Коледната вечеря в дома на семейство Хелгеншаймър. Джинджър отхвърли идеята, че блокирането на паметта й не се е развило по естествен път, а е имплантирано от неизвестни хора.
— Това е твърде странно. Такива неща не се случват на обикновени хора като мен. Аз съм простосмъртна жена от Бруклин, а не човек, който би се забъркал в международни интриги.
Единственото, което Пабло не й каза, беше, че бившият шпионин го е предупредил да не й помага. Ако разбереше за притесненията на Алекс, Джинджър можеше да реши, че положението е твърде рисковано, за да оправдае въвличането на Пабло. Но от загриженост към нея и от егоистичното желание да бъде част от живота й Пабло запази в тайна тази информация.
На срещата им на двайсет и седми декември той приготви специален обяд.
— Не съм била близо до военна база и не съм участвала в научноизследователски проекти на отбраната — каза Джинджър, докато се хранеха. — Не съм се свързвала с човек, замесен в шпионаж. Това е абсурдно!
— Ако случайно си попаднала на някаква опасна информация, това е било някъде, където си имала право да бъдеш… но си се озовала там в неподходящия момент.
— Но, Пабло, ако са промили мозъка ми, това би изисквало известно време. Трябвало е да ме задържат някъде. Не е ли така?
— Предполагам, че е отнело няколко дни.
— Ето защо, сигурно грешиш. Разбира се, съзнавам, че докато са ме принуждавали да забравя онова, което случайно съм видяла, те са потиснали и спомена за мястото, където са ме държали за промиване на мозъка. Но все някъде в миналото ми трябва да има празно пространство и време, през което не мога да си спомня къде съм била и какво съм правила.
— Не. Те са имплантирали фалшиви спомени, за да покрият липсващите дни и ти изобщо не си разбрала.
— Мили Боже! Наистина ли могат да направят такова нещо?
— Надявам се, че ще намерим фалшивите спомени. Процесът ще продължи дълго и бавно ще те връщам в живота ти седмица след седмица, но когато попадна на фалшиви спомени, аз ще ги разпозная мигновено, защото ще им липсват детайлите, плътността и реалността на истинските. Ако открия два-три дни на тънки като хартия спомени, тогава ще сме установили произхода на проблема ти, защото това ще бъдат датите, когато си била в ръцете на онези хора… които и да са те.
— Да, разбирам — развълнувано каза Джинджър. — Първият ден на рехавите спомени, ще е денят, в който съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам. А последният — денят, когато са приключили с промиването на мозъка ми. Ужасно трудно е да повярвам… Но ако някой наистина е имплантирал този блокаж в паметта ми и ако симптомите — пристъпите на пориомания — се дължат на потиснатите спомени, които се опитват да излязат на повърхността, тогава проблемът ми не е психичен. Има шанс отново да практикувам хирургия. Само трябва да изровя спомените, да ги извадя на бял свят и напрежението ще намалее.