За нещастие този надменен аристократ беше собственик на компанията. За известно време Мадок трябваше да играе ролята на покорен слуга. При добър късмет Кениън скоро щеше да се отегчи и да напусне долината, и нещата щяха да се върнат към нормалния си ход. Но ако той не…
Мадок не се безпокоеше да довърши мисълта си, но едва след като напълни отново чашата си с уиски, започна да обмисля какво може да направи, за да укрепи позицията си. Първата му идея имаше преимуществото, че беше проста и със сравнително добър шанс за успех. Ако се провали, щеше да опита по-сложна схема, която да се нуждае от вербуването на други мъже. Винаги имаше риск, но ако се наложи, той знаеше къде да намери главорези, които щяха да извършат всичко, каквото им нареди, и след това да си държат езиците зад зъбите.
Когато приключи с уискито, зловеща усмивка се появи на лицето му. И макар първата му реакция при завръщането на лорд Майкъл да беше гняв, колкото повече мислеше, толкова по-ясно виждаше, че това беше и шанс да получи това, което заслужава. Беше по-умен от Абърдар и Майкъл Кениън и работеше по-упорито. И тъй като онези двамата бяха глупаци, беше дошло време Джордж Мадок да стане най-силният мъж в долината.
Когато видя малкия Олуен Лойд ожесточено да преследва изплашения пингвин, Клер постави ръка върху рамото на детето.
— Не дразни бедното животно, Олуен. Помисли си колко разтревожен може да бъде от толкова много непознати, които дразнят него и приятелите му.
Всъщност пингвините понасяха нашествието много добре. Когато птицата учудено забеляза, че детето не го последва, спря да се клатушка и започна разсеяно да кълве тревата. Олуен се наведе и вдигна бялото пухче, което беше паднало на земята, после пресметливо изгледа пингвина.
— Няма да го нараня, госпожо Морган — обеща тя. Забелязвайки, че Олуен вече стискаше пълна шепа с бели и черни пухчета, Клер попита:
— Искаш да занесеш това вкъщи, за да го покажеш на братчето си ли?
Детето отвърна важно:
— Ако си събера достатъчно пухчета, може би ще мога да си направя мое пингвинче.
Клер се усмихна.
— Може би кукла, но само мама и татко могат да направят истинско пингвинче бебе.
Олуен изсумтя.
— Ще видим.
Когато момиченцето продължи да събира още пухчета, Клер се засмя, после огледа със задоволство тълпата ентусиазирани деца. Пикникът при пингвините имаше страхотен успех.
На следващия ден след срещата на методистката група тя уговори с Марджед да доведе децата, за да видят странните животни. Приятелката й заяви, че вече наближава първи май и какъв по-добър начин да отпразнуват пролетта освен с пикник?
Организирането на екскурзията не бе трудно, което беше добре дошло, защото имаха само два дни, за да се приготвят. Три каруци от Абърдар бяха постлани със слама и закарани пред училището. На тях натовариха кикотещите се деца заедно с няколко майки, чиято задача беше да предпазват превъзбудените деца от прекатурване. И после каруците тежко се придвижиха до Абърдар през имението и нагоре по пътеката до езерото с пингвините.
Дори прочутото с непостоянството си уелско време им помогна, денят беше слънчев и топъл. Не че дъждът щеше да провали екскурзията; уелсци са корави хора, дори и децата. И въпреки всичко синьото небе и лекият бриз бяха за предпочитане.
Вместо да се вози в каруцата, Клер яздеше Ронда, малко и кротко уелско конче. Никълъс също беше с жребеца си. Тя се изненада, когато сам й предложи да придружи похода, но си призна с искри в очите, че иска да защити пингвините от опасната радост на малчуганите.
Каквито и да бяха причините, той се забавляваше също като децата. Когато Клер го наблюдаваше, установи, че е способен да изживее мигове, присъщи на малките деца. Едва ли бе имал тази отличителна черта в характера през детството си. Завиждаше му, защото дори не можеше да си спомни да е изпитвала някакво подобно чувство на просто и невинно удоволствие, което видя върху лицето му, докато хранеше пискащите от радост пингвини от варела с риба.
Тя познаваше различна радост в неговите прегръдки… А когато той сръчно изтегли едно мокро дете от езерото, Клер извърна пламналото си лице. И макар да живееха заедно като брат и сестра, необузданите й спомени отпреди не я напускаха.
Така е по-добре, убеждаваше се тя. Преди съзнанието й да успее властно да се възпротиви, тя се присъедини към другите жени, които започнаха да раздават овнешки пай и стафиден кейк, приготвени от готвачката в Абърдар. За щастие кошниците бяха препълнени с храна, защото по-големия дял трохи и кейк получаваха пингвините.